Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 36
Реджиналд Хил
— Дошли сте да питате за светлините. Казах ли ти аз, Бети?
— Повече от петдесет пъти, дъртак такъв — отвърна тя, изключвайки телевизора. — Кажи му го и на него… и без това няма да мирясаш докато не го кажеш.
В гласа й се промъкна раздразнена нотка, която обаче в никой случай не можа да прикрие силната привързаност в погледа, който отправи на мъжа.
— И ще му кажа — каза той. — Станах по малка нужда… старческа работа, и на теб ще ти дойде до главата, момко, ако доживееш моите години. Погледнах през прозореца на стълбищната площадка и видях светлината, слизаща по надолнището там. Мотор, казах си. Бързо кара тъпанара му с тъпанар. После видях и други две светлини, значи кола, идваща срещу него. Ама те се появиха като че ли от нищото. В един момент беше тъмно, а в следващия светлините вече грееха. После изведнъж сякаш нямаше нищо друго, освен единичната светлина. Докато не угасна изведнъж. А след това избухна огън.
— После какво стана?
— Не знам. Ако бях останал още малко, щях да се напикая в гащите и тогава аз щях да си изпатя.
Той избухна в смях, а жената каза:
— Тука си съвсем прав, мойто момче.
— А разказахте ли това на полицая, който е дошъл да ви разпита? — попита Боулър.
— Не.
— Защо?
— По-късно се сетих?
— По-късно? — озадачено запита Боулър.
— Аха — отвърна жената. — По-късно. Той обикновено си спомня по-късно, ако изобщо си спомни.
Тук ставаше нещо, което не му бе напълно ясно. Той реши да насочи вниманието си към жената.
— И не сметнахте за необходимо да ни звъннете, когато сте чули разказа на господин… ъ-ъ…?
— Локсли — отвърна тя.
— Вашият съпруг? — попита той, търсейки яснота във всичко.
— Е, все пак не е водопроводчика — каза тя и този път двамата се разсмяха в един глас.
— И не помислихте да се свържете с нас? — настоя Боулър.
— Че за какво? Сам, кога точно видя тези светлини?
— Е-е-е, момичето ми, това вече не е честно. Тази година беше, в това съм напълно сигурен.
— Кой филм гледахте същата тази вечер, когато това стана?
Той се замисли за малко, после каза:
— Сигурно „Лудия Макс“, той ми е любим. На теб харесва ли ти, господине? И той е бил ченге.
— Така е — отвърна Боулър. — Да, гледал съм го. Но е с много насилие за вкуса ми.
Той започваше да схваща картинката. В интерес на дипломацията би му се искало да разговаря с жената насаме, но бе останал с впечатлението, че тя няма да посрещне с добро око опита му да приказва зад гърба на мъжа си.
Той каза:
— Значи според вас, господин Локсли може би бърка онова, което ви е казал полицая за катастрофата, с образи от филмите, които гледа?
Говореше тихо, но острия слух на стареца долови всичко без усилие.
— Тук като нищо може да си прав, момко — весело каза той. — Обърквам нещата наистина. Не мога да си спомня кое нещо кога се е случило… безнадеждна работа. Не че ми създава проблеми, но има някои неща от миналото, които искам да си спомня сега, на стари години. Например не мога да си спомня кога ми е ставал за последен път, а това ме натъжава.