Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 35

На връщане той спря на мястото на произшествието. Бе много лесно да се установи къде точно е станало. На дървото, в което се бе забил мотора, имаше обгорял белег като на катеризирана рана. Ударът на момчето в съседното дърво бе оставил далеч по-малко следи, но отблизо погледната, кората на мястото на удара бе леко хлътнала и напукана.

Не знаеше защо бе спрял. Дори Шерлок Холмс би се затруднил да извлече нещо полезно и значително от мястото на произшествието. Без Диалозите и в двата смъртни случая нямаше почти нищо подозрително и начините, по които Уърдман би се добрал до информацията, съдържаща се в тях, бяха много.

Така че той разполагаше в момента с едно нищо, значи точно с онова, което му бе казал Джордж Хедингли, че ще намери. Но той не работеше в следствена служба, за да доставя радост на такива като стария Джордж.

Той вдигна поглед и проследи с очи дългия и прав път, по който римските легиони бяха минали за последен път преди хиляда и седемстотин години, получили заповед да оставят този мъглив и студен край от империята на непокорното туземно население. Границата на града бе само на километър и половина оттук, но леката извивка на хълма изцяло го закриваше. Измежду буките, обрамчващи пътя, се виждаше само една сграда и това беше някаква стара и сива къща, която изглеждаше така, сякаш бе се намирала на това място от толкова време, че можеше вече да се смята за част от пейзажа.

От прозорците й пътя се вижда прекрасно, помисли си Боулър.

Той запали колата и подкара бавно по изпъстрената с дупки отбивка към къщата, над чиято врата бяха гравирани инициалите I. A. L. и годината 1679-та.

На позвъняването се отзова една жена. На пръв поглед младежкото око на Боулър определи, че възрастта й е горе-долу колкото тази на къщата. Но гласът, който попита по каква работа е тук, бе силен и чак сега забеляза, че изпод рамката на побелелите коси, го наблюдават две живи сини очи и макар кожата й да бе започнала да се сбръчква като на стара ябълка, по бузите й бе останало нещо от приятната й розовина.

Той се представи и най свой ред научи, че говори с госпожа Елизабет Локсли. Когато спомена за произшествието, тя попита:

— Колко пъти трябва да разказвам за това?

— Да не би някой да е идвал?

— Да. Още на сутринта. Един младеж в униформа.

Значи проверката им е била основна. В доклада нямаше и дума за това посещение, което означаваше, че е било включено в краткия коментар „Наличието на свидетели не бе установено“.

— И вие му казахте?

— Нищо. Което е всичко, което имах за казване. Тук си лягаме рано и спим дълбоко.

— Говори само за себе си — долетя отвътре мъжки глас.

— Значи си добре с ушите, а? — викна тя назад без да се обръща.

— А също и с очите. Разказах ти онова, което видях.

Боулър загледа жената очаквателно, тя въздъхна и каза:

— Щом имате време за губене…

После се дръпна от вратата и тръгна към къщата.

Той я последва в дълъг хол, в който с изключение на телевизора, по който в момента течеше „Лудия Макс“, изглеждаше така, сякаш не е била докосвана от седемнадесети век насам. От едно от креслата се надигна мъж. Беше гигант — някъде съвсем малко под два метра — и между главата му и видимите греди на тавана имаше съвсем малко разстояние. Той стисна ръката на Боулър с ентусиазъм, който го накара да стисне зъби от болка и каза: