Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 251

„О, Анди, Анди — помисли си Паскоу — мислиш се за много умен, но може дори и да си прав. Но ти си забравил, ако изобщо си я познавал, абсолютната сила на любовта на млади години. Виждал съм го как гледа Рай Помона и не съм сигурен дали дори гнева на Великия Бог Далзийл е достатъчен, за да му държи устата затворена, ако тя го попита нещо със сладък гласец.“

Дебелакът, неподозиращ нищо за тези коварни мисли относно личната си непогрешимост, бе минал през тълпата като Роналдо през английската защита.

— Джордж, момчето ми — викна той, — поздравления, най-сетне стигна до цивилния живот здрав и читав.

— Анди, чудех си къде си потънал. Какво пиеш?

— Няма и две минути откак не е с нас, а вече е забравил! — поклати тъжно глава Далзийл. — Ще пия една пинта и чейзър… И така, Джордж, умната ей, навън е голяма дивотия.

— Ще внимавам — отвърна Хедингли.

— Сигурен съм, че ще внимаваш като се шляеш из пустошта с този твой чисто нов прът. Ще ти дам само един съвет като от един стар въдичар, на друг.

Далзийл пое ръката на Хедингли и докато говореше, я стисна силно.

— Какъв съвет, Анди?

Натиска се усили дотолкова, че връхчетата на пръстите му побеляха, като в същото време Дебелака впери немигащ поглед в замъглените от болка очи на Джордж и каза тихо:

— Недей да го топиш в забранени води, Джордж, или в противен случай ще се наложи аз да те търся.

Двамата стояха без да помръднат един срещу друг няколко секунди. И точно в този момент телефона зад бара иззвъня.

Бармана го вдигна, послуша малко, после подвикна:

— Има ли някой полицай в заведението?

После през смеха добави:

— Обаждат се от управлението. Искат да говорят с някой от следственото. Предпочитат с господин Далзийл или с господин Паскоу.

— Аз ще се обадя — каза Паскоу.

Той пое слушалката, послуша малко и каза:

— Идваме.

След което затвори. Далзийл го гледаше. Той му кимна към вратата.

Измъкнал се навън, Дебелака каза:

— Дано причината да е добра. Там си оставих една пинта, заобиколена от копелета със скрупули колкото на една мравка, та…

— О, добра е — отвърна Паскоу. — Обади се Сеймур.

Детектив констъбъл Сеймур бе изтеглил късата сламка и бе останал да наглежда дюкяна.

— Току-що му се обадили от охраната на Центъра.

— Ох, мамка му! Пак труп ли?

— Не — отвърна Паскоу, мълча, докато не видя облекчението по лицето на Далзийл и продължи: — Два! Амброуз Бърд и Пърси Фолоус. Намерили ги мъртви в римската баня.

— Ох, мамка му! — изпъшка Анди Далзийл отново. — Удавени?

— Не. Убити от ток.

Глава четиридесет и втора

Седми диалог

Спомняш ли си в началото като говорех за това как сърцето ми се свива пред разстоянието между крайната точка на моя път и началото му?

Да, точно така се чувствах. О, маловерецо, къде си позволил съмнението да вземе връх? Докъде се стига за толкова кратко време — четвърт от пътя ми вече мина за един миг, извървяна с наперена стъпка, погълнати от гигантски крачки, измервани не в мили, а в левги!