Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 12

Време бе да обмисли ролята си още веднъж. Отпусна се, седна на пейката, облегна гръб назад, направи стресната гримаса от болката в рамото и каза:

— Добре, господин Рут. Нека почнем отначало. Имате ли нещо против да ми кажете какво правите тук?

— Обедна почивка — отвърна Рут, показа му един кафяв плик и обърна съдържанието му на вестника. — Багет, салата с майонеза с ниско съдържание на мазнини. Ябълков пай „Грани Смит“. Бутилка вода, чешмяна.

Правдоподобно. Не приличаше на мъж, подложен на висококалорийна диета. Бе слаб, на границата с мършавостта — едно състояние, подсилено от черните му панталони и тениска. Лицето му бе бяло като тебешир, а русата му коса бе толкова ниско подстригана, че спокойно можеше да мине за плешив.

— Господин Рут — продължи Паскоу внимателно, — вие живеете и работите в Шефилд, което означава, че независимо от дължината на обедната ви почивка и бързината на колата ви, това тук е твърде ексцентрично място за прекарване на обедната почивка. А също така това е трети… не, четвърти път за тази седмица, когато ви забелязвам да се мотаете около местонахождението ми.

Първият път беше една ранна вечер, когато отивайки си от Мидйоркширското следствено управление в къщи, го зърна за част от секундата на улицата. Две вечери по-късно той и Ели станаха, за да излязат от киното и Паскоу го видя да седи на пет-шест реда по-назад. И в събота, когато отведе дъщеря си Роузи на разходка в Чартър Парк да нахрани лебедите, бе сигурен, че забеляза облечената в черно фигура, застанала до празния подиум на оркестъра.

Точно тогава си каза, че трябва да звънне в Шефилд, но в понеделник бе твърде зает, а във вторник работата му се стори твърде елементарна, за да вдига шум за нея. Обаче днес, в сряда, също като черната птица на прокобата, той пак е наоколо и този път е твърде близо, за да се сметне за съвпадение.

— О, божичко, да, сега разбирам. Всъщност и аз ви засякох няколко пъти и когато преди няколко минути ви видях да излизате от Клуба, си помислих: „Добре, че не си параноик, Франи, момчето ми, иначе щеше да си помислиш, че главен инспектор Паскоу те следи.“

Това бе толкова рязка смяна на позициите, че направо да ти спре дъха. Но бе също така и предупреждение да се внимава много.

Той каза:

— Значи това е съвпадение и за двама ни. Разликата се състои само в това, че аз живея и работя тук.

— Аз също — каза Рут. — Имате ли нещо против да започвам? Имам на разположение само един час.

Той захапа здраво багета. Зъбите му бяха съвършено, почти артистично подредени и с такава блестяща белота, че човек неволно се питаше дали може да се огледа в тях. През последните няколко години затворническата стоматология явно бе направила няколко решителни крачки напред.

— Ти живееш и работиш тук? — вдигна вежди Паскоу. — Откога?