Читать «Облакът атлас» онлайн - страница 343

— Вече ти казах, черньо, че тоя янки не е твоя грижа! И ако пряка заповед не може да те убеди…

Макар че слънцето ме заслепяваше, аз видях как първият помощник-капитан жестоко ритна Аутуа в ребрата и понечи да повтори удара. Аутуа с едната си ръка здраво сграбчи сприхавия холандец за пищяла, а с другата леко наведе главата ми към палубата и се изправи в цял ръст, като повлече крака на нападателя със себе си и лиши Бурхаве от равновесие. Холандецът падна на главата си с лъвски рев. Тогава Аутуа го хвана за другия крак и метна нашия първи помощник-капитан през фалшборда като чувал със зеле.

Дали моряците бяха прекалено уплашени, смаяни или зарадвани, за да окажат някакво противодействие, никога няма да узная, но Аутуа ме пренесе по трапа и ме свали на кея невредим. Разумът ми подсказа, че нито Бурхаве може да е в Рая, нито Аутуа в Ада, така че би трябвало да сме в Хонолулу. От пристанището поехме по оживена улица сред гъмжило от безброй езици, раси, религии и миризми. Очите ми се срещнаха с тези на един китаец, който си почиваше под издялан от дърво дракон. Две жени, чиито гримирани лица и предизвикателни поли издаваха древната им професия, ме изгледаха и се прекръстиха. Опитах се да им кажа, че още не съм умрял, но те изчезнаха. Усещах как сърцето на Аутуа бие и подканва моето да го следва. Той три пъти попита непознати хора: „Къде лекар, друже?“. Три пъти не му обърнаха внимание, като веднъж му отвърнаха: „Няма лек за мръсни чернилки!“. Накрая един стар продавач на риба със сумтене го упъти към болница. За кратко бях загубил съзнание, докато не чух думата „лечебница“. Още щом вдишах зловонния въздух, натежал от мирис на изпражнения и разложение, отново започнах да повръщам, въпреки че стомахът ми беше празен като захвърлена ръкавица. Разнасяше се жужене на трупни мухи и някакъв луд крещеше как Исус плавал из Саргасово море. Аутуа измърмори нещо под носа си на своя език.

— Търпение още, г-н Юинг, тук място мирише смърт, аз заведе теб при сестри.

Как сестрите на Аутуа се бяха отклонили толкова надалеч от островите Чатъм бе загадка, която не можех да разреша, но се оставих на грижите му. Той излезе от онази морга и скоро кръчмите, къщите и складовете оредяха, а на тяхно място се появиха захарни плантации. Знаех, че трябва да попитам или да предупредя Аутуа за Гуз, но говоренето все още не беше по силите ми. Налегналото ме обезсилващо гадене ту затягаше, ту отслабваше хватката си. Пред мен се очерта хълм, чието име изплува от утаилите се в главата ми спомени: Диамантената глава. Пътят дотук се състоеше само от камъни, прах и дупки, оградени от двете страни от неопитомена растителност. Забързаният Аутуа спря само веднъж, за да поднесе към устните ми прохладна речна вода, докато не стигнахме католическата мисия оттатък последните ниви. Една монахиня понечи да ни погне с метла, но Аутуа й се примоли на испански, също толкова неправилен, колкото и английският му, да даде убежище на белия човек, когото носеше на ръцете си. Накрая дойде една сестра, която очевидно го познаваше, и убеди другите, че дивакът е дошъл не от лукавство, а от милосърдие.