Читать «Облакът атлас» онлайн - страница 344

На третия ден вече можех да сядам и да се храня сам, като за избавлението си съм благодарен на моите ангели пазители и на Аутуа, последния свободен мориори на този свят. Аутуа твърди, че ако аз не съм попречил на моряците да го изхвърлят през борда като пътуващ без билет нарушител, той нямало да ме спаси, така че в известен смисъл не той е спасил живота ми, а самият аз. Така или иначе, никоя милосърдна сестра не е полагала такива нежни грижи за болник, каквито закоравелият морски труженик Аутуа полагаше за моето изнемощяло същество през последните десет дни. Сестра Вероник (с метлата) се шегува, че приятелят ми трябва да бъде ръкоположен за свещеник и назначен за директор на болницата.

Без да споменава нито Хенри Гуз (или отровителя, който се представяше под това име), нито банята с морска вода, в която Аутуа изкъпа Бурхаве, капитан Молиньо изпрати личните ми вещи по агента на Бедфорд, несъмнено от съображения за вредата, която моят тъст би могъл да причини на бъдещето му на търговец със седалище в Сан Франциско. Другото съображение на Молиньо е да изчисти репутацията си от всякакви връзки с вече прочутия убиец, известен като „Гуз, отровителя с арсеник“. Дяволът още не е заловен от полицейския пристав на пристанището, а и според мен това никога няма да се случи. Всред гъмжащия от бандити мравуняк на Хонолулу, където всеки ден пристигат и отплават кораби от всякакви флагове и националности, човек може да смени името и историята си между ордьовъра и десерта.

Изтощен съм и трябва да почивам. Днес е трийсет и четвъртият ми рожден ден.

Все така съм благодарен на Бога за всичките му блага.

Понеделник, 13 януари

Следобед е приятно да се седи под дървото кукуй в двора. Шарената сянка, плумерията и кораловият хибискус пропъждат спомените за неотдавнашните злини. Сестрите се занимават със задълженията си, сестра Мартиник полива своите зеленчуци, котките разиграват котешките си комедии и трагедии. Аз опознавам местната птича фауна. Главата и опашката на птицата палила са бляскаво златисти, акохекохе наричат една красива качулата цветарка.

Оттатък зида има сиропиталище за подхвърлени деца, също управлявано от сестрите. Чувам как децата рецитират напевно уроците си (точно както правехме аз и моите съученици, преди филантропската постъпка на г-н и г-жа Чанинг да разшири перспективите ми). След като часовете свършат, децата се втурват да играят и се разнася глъчка, наподобяваща вавилонско стълпотворение. Понякога по-дръзките измежду тях предизвикват неудоволствието на монахините, като се изкатерват по стената и предприемат голяма обиколка над градината на лечебницата по удобно разперените клони на дървото. Когато „теренът е чист“, пионерите викат по-срамежливите си другари да ги последват в човешкия птичарник и от дървесната горна земя надничат бели лица, мургави лица, канакски лица, китайски лица, мулатски лица. Някои са на възрастта на Рафаел и когато си спомня за него, в гърлото ми се надига горчилка от угризения, но сираците ми се усмихват отгоре, правят се на маймуни, плезят се или се опитват да мятат ядки кукуй в устата на хъркащи пациенти и не ме оставят да скърбя твърде дълго. Искат ми някой и друг цент. Аз подхвърлям монета, която ловки пръсти безпогрешно улавят във въздуха.