Читать «Облакът атлас» онлайн - страница 2
Дейвид Мичъл
Набързо пожелах на Хенри Гуз приятен ден. Струва ми се, че е душевноболен.
В допотопната корабостроителница под прозореца ми се трудят над утлегара под наставленията на господин Сайкс. Господин Уокър, единственият ханджия в Оушън Бей, е също и основният тукашен търговец на дървесина и се хвали с миналото си на майстор корабостроител в Ливърпул (вече съм достатъчно запознат с нормите на поведение на островите Антиподи, за да не оспорвам такива невероятни истини).
Господин Сайкс ми каза, че ще му трябва цяла седмица, за да приведе „Пророчицата“ „в образцова изправност“. Седем дни затворен в „Мускета“ звучи като тежка присъда, но като си спомня прегръдката на смъртоносната буря и изгубените зад борда моряци, настоящата беда ми се струва по-лека.
Тази сутрин срещнах доктор Гуз на стълбите и закусихме заедно. Той живее в „Мускета“ от средата на октомври, когато пристигнал тук на борда на бразилски търговски кораб, „Наморадуш“, от Фиджи, където упражнявал уменията си в една мисия. Сега докторът чака отдавна закъсняващия австралийски кораб за лов на тюлени „Нели“, който да го отведе до Сидни. В колонията ще си потърси работа на борда на някой пътнически кораб за родния си Лондон.
Преценката ми за доктор Гуз беше погрешна и преждевременна. За да успее в моята професия, човек трябва да бъде циничен като Диомед, но цинизмът може да те направи сляп за по-незабележимите добродетели. Докторът си има своите чудатости и на драго сърце ги обсъжда на унция португалско писко (без никога да прекалява), но аз гарантирам, че той е единственият друг джентълмен на тези ширини на изток от Сидни и на запад от Валпараисо. Може даже да му напиша препоръка за семейство Партридж в Сидни, все пак доктор Гуз и скъпият ми Фред са от един сой.
Тъй като лошото време осуети сутрешната ми разходка, ние се разприказвахме край торфения огън и часовете се изнизаха, сякаш бяха минути. Аз говорих надълго и нашироко за Тилда и Джаксън, а също за опасенията си от „треска за злато“ в Сан Франциско. После разговорът ни се прехвърли от родния ми град към неотдавнашната ми нотариална служба в Нови Южен Уелс, оттам към „Гибънс, Молтъс и Годуин“ и мимоходом „Лийчис и Локомотиви“. Учтивият разговор е успокоително средство, което твърде много ми липсва на борда на „Пророчицата“, а докторът е същински ерудит. Освен това притежава чудна армия от бездействащи шахматни фигури, които ние ще впрегнем в употреба, докато чакаме или „Пророчицата“ да отплава, или „Нели“ да пристигне.
Изгрев, искрящ като сребърна монета. Отвън в залива нашата шхуна изглежда все така плачевно. На брега обръщат индианско бойно кану. С Хенри се запътихме към „плажа на пиршествата“ в празнично настроение, като безгрижно поздравихме слугинята, която работи при господин Уокър. Намусената госпожица простираше прането на един храст и не ни обърна внимание. Тя има жилка черна кръв и подозирам, че майка й може и да е живяла в джунглата. Докато минавахме покрай индианското селище, някакво бучене събуди любопитството ни и ние решихме да проверим откъде идва. Селото е оградено от палисада, толкова овехтяла, че може да се влезе от десетина места. Едно плешиво куче надигна глава, но беше беззъбо, на умиране и не се разлая. Колиби понга (съоръжения от клони със стени от кал и тавани от камъш) стояха наредени в голям външен кръг около сградите на „велможите“, дървени постройки с украси от дърворезба по гредите и примитивни веранди. Насред селото се изпълняваше публично наказание. Ние с Хенри бяхме единствените бели между присъстващите, но сред зяпачите се разграничаваха три касти индианци. Вождът седеше на трона си, наметнат с мантия от перушина, а присъстващите татуирани благородници заедно с жените и децата си, общо трийсетина на брой, стояха прави. Робите, по-черни и катранени от мургавите като шоколад свои господари и приблизително наполовина по-малобройни, клечаха в калта. Какво кръвосмесително, животинско малоумие! Осеяни с белези и пъпки от шарка, или
