Читать «Облакът атлас» онлайн - страница 5

Със звучен глас, достоен за всеки професионален комедиограф, Хенри изрецитира псалом Осми: „… Поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му: овци и волове всички, а също и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава морските пътища“.

Нямаше органист да изсвири „Магнификат“, само вятърът в комина, нямаше хор да изпее „Nunc Dimittis“, само крякащите чайки, но, струва ми се, Създателят не остана недоволен. Ние приличахме повече на ранни християни в Рим, отколкото на която и да било по-нова църква, пълна с мистични тайни и скъпоценности. Дойде ред на общата молитва. Енориашите импровизирано се помолиха на Бога да премахне маната по картофите, да се смили над душата на едно мъртво дете, да благослови новата рибарска лодка и т.н. Хенри благодари за гостоприемството, проявено към нас, чужденците, от християните на остров Чатъм. Аз се присъединих към неговото мнение и се помолих за благополучието на Тилда, Джаксън и тъста ми по време на продължителното ми отсъствие.

След службата докторът и аз бяхме приветствани най-сърдечно от старата „гротмачта“ на църквата, някой си г-н Еванс, който представи нас с Хенри на добрата си жена (и двамата преодоляваха недъга на глухотата си, като отговаряха само на онези въпроси, които им се струваше, че им задаваме, и приемаха само онези отговори, които им се струваше, че изричахме — стратегия, използвана от много американски адвокати) и на двамата си синове близнаци Кийган и Дайфед. Г-н Еванс ни уведоми, че всяка седмица по обичай кани г-н Д’Арнок, нашия проповедник, на вечеря в дома си наблизо, тъй като последният живее в Порт Хът, нос на няколко мили разстояние. Дали и ние не бихме се присъединили към неделната им трапеза? След като вече бях съобщил на Хенри за онзи Гомор в „Мускета“ и бях чул бунтовните възгласи на стомасите ни, ние приехме с благодарност любезната покана на семейство Еванс.

Стопанството на домакините ни, разположено насред неравна ветровита долина на половин миля от Оушън Бей, се оказа една къща, скромна, но издръжлива на ония дяволски бури, които разбиват скелетите на толкова много злополучни кораби в околните подводни скали. Малката гостна беше приютила чудовищна глава на глиган (с безобразна увиснала челюст и замъглени очи), убит от близнаците на шестнайсетия им рожден ден, и сомнамбулен часовник от времето на дядо ми (изоставащ от моя джобен часовник с часове; всъщност една от ценните вносни стоки в Нова Зеландия е точното време). Земеделски работник индианец надзърна през прозореца, за да огледа гостите на господаря си. По-окъсан ренегат не бях виждал досега, но г-н Еванс ни увери, че този квартерон, „Варнава“, е „най-бързата овчарка, бягала някога на два крака“. Кийган и Дайфед бяха честни недодялани момчета, които разбираха предимно от гледане на овце (семейството притежава двеста глави), понеже ни единият, ни другият бяха ходили в „Града“ (островните жители наричат така Нова Зеландия), нито имаха някакво образование, като се изключи изучаването на Светото Писание с баща им, покрай което те се бяха научили сносно да четат и пишат.