Читать «Споделена любов» онлайн - страница 242

Мили боже. Тя бе впечатлена от него. И след като искаше да си мисли, че Джон е дал обет за мълчание, какво пък толкова! Нямаше причина да й обяснява, че е ням.

— Навярно искате да знаете повече за мен? — каза тя. — Да се уверите, че когато настане мигът, ще получите онова, от което имате нужда?

Джон кимна и махна към дивана. Добре, че си бе взел бележника. Можеха да поседят заедно и да се опознаят…

Когато вдигна поглед, тогата на Лейла се бе свлякла в краката й и тя стоеше пред него, възхитително гола.

Джон усети как очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Одобрявате ли, Ваша светлост?

Боже мили! Дори да не беше ням, в този миг Джон нямаше да е в състояние да каже нито дума.

— Ваша светлост?

Той закима, като си мислеше как ще реагират Куин и Блейлок, когато им разкаже.

45.

На следващата вечер Мариса излезе от мазето на „Убежището“, като се опитваше да се преструва, че светът не се бе сгромолясал около нея.

— Мастимон иска да поговори с теб — разнесе се детско гласче.

Мариса се обърна и видя момиченцето с гипсирания крак. Насилвайки се да се усмихне, тя приклекна, така че да се изравни с плюшения тигър.

— Така ли?

— Да. Освен това иска да не тъжиш, защото той е тук, за да ни брани. И иска да те прегърне.

Мариса взе опърпаната играчка и я притисна до врата си.

— Той е едновременно свиреп и нежен.

— Така е. Засега ще трябва да остане при теб. — По лицето на момиченцето се изписа делово изражение. — Аз трябва да помогна на мамен да приготви Първото хранене.

— Ще се грижа за него — обеща Мариса.

Момиченцето кимна най-сериозно и се отдалечи, като се подпираше на малките си патерици.

Докато притискаше тигъра към себе си, Мариса се замисли за това как предишната нощ си беше събрала нещата и си бе тръгнала от Дупката. Бъч се бе опитал да я разубеди, но тя виждаше по очите му, че не се е отказал от решението си, така че нищо от онова, което й говореше, нямаше значение.

Истината беше, че любовта й не го бе излекувала от самоунищожителните му наклонности, нито бе променила характера му. И колкото и да я болеше от раздялата, алтернативата беше далеч по-ужасна — нощ след нощ, прекарани в очакване на телефонното обаждане, което щеше да й съобщи, че Бъч е мъртъв. Или още по-лошо — че злото го е надвило.

Освен това, колкото повече мислеше, толкова по-малко вярваше, че Бъч ще се пази. Не и след опита му да се самоубие в клиниката. Както и регресията, през която сам бе поискал да премине. После преобразяването, а сега битките… не, поглъщането на лесъри. Вярно, досега всичко свършваше благополучно, но тенденцията не беше никак добра — пред очите на Мариса се разкриваше една системна склонност към самоунищожение, заради която Бъч рано или късно щеше да пострада сериозно.

А тя го обичаше твърде много, за да го гледа как се погубва.

От очите й бликнаха сълзи, но тя ги изтри и се загледа невиждащо пред себе си. След известно време някаква мисъл пробяга през съзнанието й, твърде мимолетна и неясна, за да може да я задържи.

Мариса се изправи и объркано се огледа наоколо. Буквално не можеше да си спомни какво прави и защо е в коридора. В крайна сметка се отправи към кабинета си, защото там винаги я чакаше нещо, което трябваше да бъде свършено.