Читать «Споделена любов» онлайн - страница 241

И като се обърна, тя си тръгна от Дупката.

В главната сграда Джон стоеше в библиотеката и чакаше. Струваше му се, че още малко и ще изскочи от кожата си. Часовникът удари и той сведе поглед към хилавите си гърди и вратовръзката, която почиваше върху тях. Искаше да си придаде представителен вид, но с тези дрехи приличаше по-скоро на ученик, на когото ще му правят снимка за училищния годишник.

Когато отвън се разнесоха забързани стъпки, той погледна към отворената двукрила врата и видя Мариса да минава по коридора с безутешно изражение на лицето. Бъч, който я следваше по петите, изглеждаше по-зле и от нея.

О, не… дано всичко между тях се оправи. Джон страшно харесваше и двамата.

На горния етаж се затръшна врата. Той отиде до прозореца и се загледа навън, мислейки си за онова, което Рот бе казал — че Тор е жив.

Как му се искаше да е истина.

— Господарю? — разнесе се гласът на Фриц и когато Джон се обърна, старият доген се усмихна. — Гостенката ви е тук. Да я поканя ли да влезе?

Джон преглътна. Два пъти. После кимна. Фриц изчезна и миг по-късно на прага застана една жена. Без да поглежда към Джон, тя се поклони и остана наведена, сякаш в молитва. Облечена в бяла тога, тя трябва да бе висока около метър и осемдесет. Русата й коса беше навита и вдигната високо, и макар че сега Джон не виждаше лицето й, онова, което бе зърнал, преди тя да се наведе в поклон, му бе предостатъчно.

Беше изумително красива. Ангелски красива.

Последва дълго мълчание. Джон можеше само да я гледа с широко отворени очи.

— Ваша светлост — промълви тя най-сетне. — Може ли да срещна погледа ви?

Джон отвори уста. И трескаво закима.

Тя обаче си остана все така приведена в поклон. В което, разбира се, нямаше нищо странно — нали не можеше да го види. Мамка му!

— Ваша светлост? — Гласът й потрепери. — Навярно… Бихте ли искали да дойде някоя друга от нас?

Джон се приближи до нея и вдигна ръка, за да я докосне лекичко. Само че къде? Тогата й беше с доста дълбоко деколте, освен това имаше цепки както на ръкавите, така и на полата… Господи, ухаеше прекрасно.

Джон я докосна неловко по рамото и тя сепнато си пое дъх, сякаш допирът му я бе изненадал.

— Ваша светлост?

С лек натиск върху ръката й той я накара да се изправи. Господи… очите й бяха толкова зелени. Като лятно грозде. Или като сърцевината на лайм.

Джон посочи гърлото си и направи жест, все едно го прерязва.

Съвършеното й лице се наклони на една страна.

— Ваша светлост не говори?

Джон поклати глава, леко учуден, че Рот не й беше споменал за това. Разбира се, кралят си имаше много други неща на главата.

В отговор очите на Лейла грейнаха и тя се усмихна, с което направо го зашемети. Зъбите й бяха съвършени, а вампирските й зъби… те бяха просто великолепни.

— Ваша светлост, обетът за мълчание е достоен за възхищение. Такъв самоконтрол. Ваша светлост, потомъкът на Дариъс, син на Марклон, един ден ще стане могъщ воин.