Читать «Споделена любов» онлайн - страница 238

— Какво не е наред? Ранен ли…

— Добре съм — увери я Бъч, но гласът му беше неестествено спокоен. — Само че бих искал да си дойдеш у дома. Още сега.

— Веднага тръгвам.

Мариса грабна палтото си, пъхна телефона в джоба си и отиде да намери възрастната прислужница, която съставляваше целия й персонал.

— Трябва да вървя — каза тя, когато я откри.

— Господарке, изглеждате разстроена. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря ти. Ще се върна веднага щом мога.

— Аз ще се грижа за всичко, докато ви няма.

Мариса й стисна ръката и забързано излезе навън. Застанала пред къщата в студената пролетна нощ, тя опита да се успокои достатъчно, за да може да се дематериализира. Не сполучи от първия път и реши, че ще трябва да позвъни на Фриц да я вземе — не само че бе разтревожена, но и отдавна не се беше хранила, така че можеше и да не е в състояние да го направи.

В следващия миг обаче се дематериализира пред Дупката и се втурна във вестибюла. Преди да успее да застане пред охранителната камера, вътрешната врата се отвори и насреща й се появи Рот.

— Къде е Бъч? — попита тя.

— Тук съм.

Бъч пристъпи напред, но не отиде при нея. В последвалото гробовно мълчание Мариса бавно прекрачи прага, сякаш въздухът внезапно се беше превърнал в киша и всяка стъпка й струваше неимоверно усилие. Като в някаква мъгла, тя чу Рот да затваря вратата зад нея. С крайчеца на окото си видя Вишъс да се надига иззад компютрите си и да заобикаля бюрото. Тримата мъже се спогледаха, после Бъч протегна ръка.

— Ела тук, Мариса.

Тя взе ръката му и се остави да я отведат до един от компютрите. Върху монитора имаше само текст. Две колони плътно изписан текст.

— Какво е това? — попита тя.

Бъч нежно я сложи да седне и застана зад нея, положил ръце върху раменете й.

— Прочети пасажа в курсив.

— В коя колона?

— Няма значение. Те са еднакви.

Мариса се намръщи и погледът й пробяга върху нещо, което доста приличаше на стихотворение.

„Ще дойде един, с който ще настъпи краят на господаря, боец от късните дни, открит в седмата година на двайсет и първия, и ще го познаят по цифрите, които носи. С едно повече от компаса ще долавя, макар и само с четири на дясната, той има три живота, две резки отпред и с едно-единствено черно око той ще се роди и умре в кладенеца.“

Объркана, тя плъзна поглед по текста по-долу и с ужас забеляза изрази като „Общество на лесърите“, „въвеждане“ „господар“. Вдигна очи към заглавието на страницата и потрепери.

— Мили боже… това е за… лесъри.

Усетил ледения ужас в гласа й, Бъч коленичи до нея.

— Мариса…

— За какво, по дяволите, става дума тук?

Добър въпрос. На самия него все още му беше трудно да преглътне онова, което бе научил.

— Изглежда… изглежда, че това се отнася за мен.

При тези думи Бъч докосна монитора и погледът му попадна върху осакатения му пръст, онзи, който беше изсъхнал… онзи, който не можеше да изпъне.

Мариса се отдръпна предпазливо от него.

— И какво точно представлява?

Слава богу, в този момент се намеси Ви.