Читать «Споделена любов» онлайн - страница 235
Дж. Р. Уорд
И той си тръгна, а Джон се облегна в кожения стол. Господи, тези разходки със Зи бяха наистина странни. Дебело облечени, те кръстосваха гората в пълно мълчание чак докато дойдеше време слънцето да изгрее. Джон все очакваше Зи да започне да го разпитва, да се опита да надникне в сърцето му и да порови в ума му, ала нищо такова не се случваше. Нощ след нощ, двамата просто вървяха под високите борове и мълчаха.
Интересно… с течение на времето Джон беше започнал да разчита на тези разходки. А след днешния разговор за Тор определено се нуждаеше от такава.
Крещейки с пълно гърло, Бъч се хвърли към парапета, надвеси се и погледна надолу, но не видя абсолютно нищо, защото беше прекалено високо, а от тази страна на сградата нямаше нито една запалена лампа. А той самият крещеше толкова оглушително, че определено нямаше как да чуе далечното тупване на тяло върху паважа.
—
О, господи… ако успееше да слезе достатъчно бързо, би могъл… по дяволите, би могъл да откара Ви в клиниката на Хавърс… или нещо друго…
Вишъс изникна пред него като облян от светлина призрак, безплътно видение, съвършен двойник на единствения истински приятел, който Бъч бе имал някога.
Бъч залитна и от гърдите му се откъсна сърцераздирателен стон.
— Ви…
— Не можах да го направя — каза призракът.
Бъч се намръщи.
— Ви?
— Колкото и да се ненавиждам… не искам да умра.
Бъч се вледени. После в него лумна такъв огън, че само дето не засия като тялото на Ви.
—
Без дори да се замисли, Бъч се нахвърли отгоре му и го стисна за гърлото.
— Шибано копеле такова! Изкара ми акъла!
Той замахна и заби такъв юмрук в лицето на Вишъс, че кокалчетата му изпукаха, а после, освирепял от гняв, се приготви да посрещне удара на Ви. Но вместо да се съпротивлява, Вишъс обви ръце около него, наведе глава и просто… рухна, треперейки конвулсивно.
Като продължаваше да го ругае необуздано, Бъч пое тежестта му, придържайки голото му, обляно в светлина тяло, докато студеният вятър бушуваше около тях.
Когато запасът му от ругатни най-сетне се изчерпа, Бъч прошепна в ухото на Ви:
— Ако някога отново ми изиграеш подобен номер, ще те убия собственоръчно. Ясен ли съм?
— Мисля, че полудявам — каза Ви във врата му. — Умът е единственото, което винаги досега ме е спасявало, а ето че съм на път да го изгубя… вече го изгубих… с мен е свършено. Единствено той ме е спасявал досега и вече нямам нищо…
Бъч го притисна до себе си и изведнъж почувства как му олеква и как по тялото му се разлива усещане за изцеление и умиротвореност. Не че му обърна особено внимание, тъй като в този момент нещо топло и влажно се стече по яката му. Вероятно бяха сълзи, но Бъч не искаше да привлича вниманието му върху тях. Ако наистина плачеше, Ви и така бе достатъчно ужасен от проявата си на слабост.
Бъч сложи ръка на тила му и прошепна:
— Какво ще кажеш аз да се заема със спасяването ти, докато не си оправиш главата? Аз ще се грижа да си в безопасност.
Когато Вишъс най-сетне кимна, на Бъч изведнъж му просветна. Мамка му, беше се докоснал до сиянието, излъчващо се от тялото на приятеля му, и въпреки това не беше обхванат от пламъци. Нямаше и помен от болка. Всъщност… точно така, съвсем ясно усещаше как мракът в него се отцежда от костите и кожата му и се разтваря в бялото сияние на Вишъс. Това беше облекчението, което бе изпитал при допира му и което едва сега забелязваше.