Читать «Вечна любов» онлайн - страница 218

Не изпитваше смирение. Нито приемане. У нея имаше единствено ярост.

Не искаше да си отиде. Да остави мъжа, когото обича. Да се откаже от объркания хаос на живота.

Искам това да спре, помисли си тя. Някой… просто да го спре.

Затвори очи.

Докато всичко потъваше в мрак, видя лицето на Рейдж. В мислите си докосна бузата му с ръка и усети топлината на кожата и силните кости под нея. През ума й запрепускаха думи, идваха от място, което не разпознаваше, отиваха… Никъде, предположи тя.

Не позволявай да си отида. Не ме карай да го оставям. Моля те.

Господи, просто ми позволи да остана тук при него и да го обичам още малко. Обещавам, че няма да пропилея нито миг, ще го прегърна и няма да го пусна никога… Господи, моля те. Само спри това…

Мери започна да плаче, когато разбра, че се моли, моли се с цялата си душа, отворила сърцето си. Докато призоваваше нещо, в което дори не вярваше, насред отчаянието внезапно я озари странно откровение.

Значи затова майка й бе вярвала. Сиси не искаше да се откаже от карнавала, не искаше въртележката да спре, не искаше да остави… Мери. По-скоро предстоящата раздяла с любовта, а не краят на живота, беше запазила вярата й жива. Надеждата да получи още малко време да обича беше накарала майка й да държи кръста над главата си, да гледа лицето на статуята, да произнася напразни молитви.

И защо нейният зов беше отправен към небето? Е, явно имаше някакъв смисъл. Дори когато вече няма надежда за тялото, сърцето иска да намери път и както става с всяка топлина, любовта се издига нагоре. Освен това стремежът да полети беше в природата на душата, защото домът й вероятно беше на небето. Именно оттам идваха всички дарове като пролетни дъждове, летен бриз, есенно слънце и зимен сняг.

Мери отвори очи. Премигна, за да проясни погледа си и се загледа в светлината на раждащото се утро над града, това гнездо от сгради.

Моля те… Господи.

Нека да остана тук с него.

Не позволявай да си отида.

49.

Рейдж се втурна в къщата, събличайки дългото си кожено палто, докато тичаше с тежки стъпки през фоайето и нагоре по стълбите. Вече в стаята, махна часовника си и се преоблече в бяла копринена риза и панталони. Взе лакирана кутия от горния рафт на гардероба, отиде в центъра на спалнята и коленичи. Отвори кутията, извади наниз от черни перли, големи колкото стъклени топчета за игра, и закопча огърлицата около врата си.

Отпусна се върху петите си, сложи ръце с дланите нагоре върху бедрата си и затвори очи.

Забави дишането си и застана в положение, при което единствено костите го крепяха изправен. Изчисти ума си, колкото можа, и зачака, молейки се да го види единственото създание, което можеше да спаси Мери.

Перлите започнаха да затоплят кожата му.

Когато отвори очи, той се намираше в блестящ двор от бял мрамор. Фонтанът на това място беше прекрасен, водата искреше, докато се издигаше във въздуха и падаше обратно в басейна. В ъгъла имаше бяло дърво с бели цветове. Пойните птички, които сипеха трели в клоните, бяха единствените цветни петна в това място.