Читать «Вечна любов» онлайн - страница 216

Може би защото съществото знаеше, че единственият начин да бъде с Мери беше чрез Рейдж.

Тя продължи да се движи из стаята, да подрежда.

— Какво гледаш?

— Теб.

Тя отметна косата си назад и се засмя.

— Значи зрението ти се е оправило.

— Както и други неща. Ела тук, Мери. Искам да те целуна.

— О, разбира се. Искаш да се извиниш, че си такъв грубиян, като ме подмамваш с тялото си.

— Ще използвам всички средства.

Той отхвърли чаршафите и одеялото от себе си и плъзна ръка по гърдите си, а после по корема. И по-надолу. Очите й се разшириха, когато той хвана ерекцията си в ръка. Докато той се галеше, ароматът на възбудата й разцъфна в стаята като букет.

— Ела тук, Мери. — Той изви бедра. — Не съм сигурен дали го правя както трябва. Толкова по-хубаво е, когато ти ме докосваш.

— Ти си непоправим.

— Само искам малко напътствие.

— Като че ли ти трябва — промърмори тя, като събличаше пуловера си.

Любиха се бавно. Беше прекрасно. Но той не можа да заспи, когато след това я взе в прегръдките си. Нито тя.

Същата вечер, Мери се опитваше да диша нормално, когато взеха асансьора до шестия етаж на болницата. Вечерно време в „Сейнт Франсис“ беше по-тихо, но пак гъмжеше от хора.

Сестрата на регистратурата ги пусна да влязат, облече черешовочервеното си палто и си тръгна, заключвайки вратата след себе си. След пет минути доктор Делакроче влезе в чакалнята.

И почти успя да скрие факта, че е изненадана. Макар че Рейдж беше облечен като цивилен, в панталони и плетен пуловер с висока яка, дългото кожено палто, спускащо се от широките му рамене, правеше впечатление.

Освен това Рейдж беше… Рейдж. Непоносимо красив.

Лекарката се засмя.

— А, здравей, Мери. Заповядай в кабинета ми. Или сте заедно?

— Заедно сме. Това е Рейдж. Моят…

— Партньор — каза силно и ясно той.

Веждите на доктор Делакроче се вдигнаха и Мери не можа да сдържи усмивката си, въпреки че тялото й бе много напрегнато.

Тримата тръгнаха по коридора покрай вратите на кабинетите, таблата в малките ниши и бюрата с компютри. Не си разменяха незначителни реплики. Нямаше бърборене за времето и предстоящите празници. Лекарката знаеше, че Мери не обича празни приказки.

Нещо, което Рейдж беше разбрал веднага — още при първата им среща в ресторанта.

Господи, сякаш беше преди години, помисли си Мери. И кой би си помислил, че накрая ще се озоват заедно тук?

Кабинетът на доктор Делакроче бе претъпкан с прилежно подредени купчини листове, папки и книги. На стената висяха дипломи от „Смит“ и „Харвард“, но онова, което Мери всеки път намираше за най-успокояващо, беше редичката буйно растящи африкански виолетки на перваза на прозореца.

Двамата с Рейдж седнаха, а лекарката отиде зад бюрото.

Преди тя да седне, Мери каза:

— И така, как ще ме лекувате и колко ще издържа?

Доктор Делакроче вдигна поглед над медицинските картони, химикалките и телефона върху бюрото си.

— Говорих с моите колеги от болницата, както и с други двама специалисти. Прегледахме картона ти и резултатите от вчера…

— Сигурна съм, че сте го направили. Сега ми кажете какви са.

Доктор Делакроче свали очилата си и пое дълбоко въздух.