Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 9

— Гледам само новините и „Приятели“ в четвъртък, докато гладя дрехите — отвърна Евелин раздразнено, а аз все още се опитвах да дешифрирам какво точно искаше да каже Еберхарт. Имах чувството, че говори на някакъв чужд език. — По принцип слушам само радио. Дори само заради това данъкът, който плащам, си струва. А когато един ден спрат „Приятели“, просто ще престана да гладя, толкова е просто.

— Охо. Май тука някой се издаде — отвърна Еберхарт подигравателно. — Е, сега се насади в копривата. Значи изключваш телевизора, когато започнат предаванията на мъжа ти?

Оливер работеше в редакцията на новините в малка регионална телевизионна станция. Много често през седмицата го включваха като „нашият кореспондент от мястото на събитието Оливер Гертнер“. Много се гордеех с това, че сме роднини, и почти не изпусках негово предаване. За останалите от семейството обаче професията на Оливер отдавна беше изгубила блясъка си. Те смятаха, че след толкова години прекарани в новинарските емисии, той най-накрая трябваше да бъде там, където наистина ставаше нещо: в Лондон, Ню Йорк или Афганистан. Но Оливер винаги си стоеше в страната и отразяваше събитията, които се случваха възможно най-близко до телевизията. Понякога вятърът разрошваше късо подстриганата му коса, докато казваше нещо от сорта на: „До мен стои ръководещият операцията началник на местната пожарна. Господин Ковалски, колко се очаква да продължат действията по потушаване на пожара?“

— Няма нужда да ги гледам, защото Оливер и без това ми ги разказва до най-малката подробност — отвърна Евелин и това прозвуча така, сякаш определено можеше да си представи нещо по-интересно от това.

— Охо! — възкликна Еберхарт.

Оливер не каза нищо, но дари Евелин с доста мрачен поглед.

Охо! — помислих си и аз, точно като Еберхарт.

— А сега, обещаната изненада! — Катинка влезе, носейки плато с нарязани колбасчета, следвана от Щефан и децата.

Щефан куцаше, Тил се беше вкопчил в левия му крак, Лея беше обгърнала десния, а Ян ситнеше след тях, хленчейки, и викаше: „Не е шестнооо! Ишкам и аз един крак!“

Смехът на Катинка прозвуча като камбанен звън.

— Не са ли сладки? Вуйчото с племенниците и племенничките си!

Еберхарт се намеси в свой стил.

— Без паника на Титаника. Ян, не плачи, можете да се сменяте. Спокойно, малки кончета.

— Най-напред ще се закусва — каза Щефан и се опита да седне.

Лея и Тил неохотно пуснаха двата му крака.

— Липсва само дядо — установи Катинка, докато наместваше Ян в детското му столче. Останалите вече бяхме седнали. — И след това ще споделим с вас нашата голяма изненада.

Щефан, Оливер, Евелин и аз разменихме бързи погледи. Изненадата нямаше да е изненада за никого от нас, или поне нямаше да е голяма. Идиотското, триумфално хилене на Катинка можеше да значи само едно: дете номер четири беше на път. Ако трябва да съм напълно честна, от няколко месеца очаквахме новината, защото това лято Ян тръгна на детска градина, а за Катинка не бяха характерни толкова големи периоди между бременностите.