Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 101

— Кой е ключът от жилището? — попита, прехвърляйки в ръце ключовете от връзката.

— Зеленият — отговорих. — Или не, малкият е. А може и да беше този лъскавият. Пробвай ги.

Елизабет изпъшка и натисна звънеца.

— Да, моля? — каза Оливер, когато отвори вратата.

Той не познаваше Елизабет. А мен не можеше да ме види, защото бях облегната на стената до вратата. В този момент стената взе да се клати странно. Някъде наблизо сигурно имаше земетресение.

— Водя Оливия вкъщи — започна да обяснява Елизабет. — Пийнала е малко повечко и се нуждае от помощ.

Главата на Оливер се появи зад ъгъла.

— Карфиолчо! Да не би да си празнувала без мен? Аз пък специално за случая съм изстудил бутилка шампанско.

— Иска ми се да знам какво толкова има за празнуване! — каза укорително Елизабет.

— Не мое да знаеш, шот не съм ти казала. Ама че… — отговорих й фъфлещо.

Оливер ме сграбчи под мишниците и така предотврати опасността да се сгромолясам.

— Поне от пета степен по скалата на Рихтер трябва да е — казах аз.

Защо на никого, освен на мен, земетресението не му правеше впечатление?

— Добре, че поне не хълца — рече Елизабет. — Е, сега вече вие я поемате. Паркирала съм на непозволено място, а трябва да бързам към вкъщи, за да прочета приказка за лека нощ на сина си.

— Благодаря ви, че я докарахте. Беше ми приятно да се запознаем — отговори учтиво Оливер.

— Удоволствието е изцяло мое — каза Елизабет. — На живо изглеждате още по-добре, отколкото по телевизията.

— Благодаря! — отвърна той.

— Хайде, хайде, хайде! — намесих се аз. — Какво става с шампанското?

Елизабет, която вече беше влязла в асансьора, се обади:

— Мисля, че един аспирин ще ти се отрази по-добре. Малко студени компреси също няма да навредят. Ще ти звънна утре, Оливия.

— Наеш ли, мое да си ги навреш някъде теа студени компреси — отвърнах й аз, но вратите на асансьора вече се бяха затворили. — И все пак, благодаря!

Оливер внимателно ме замъкна в гостната, където ме стовари на дивана. Сега вече започна да ме гледа замислено и леко развеселено.

— Има ли нешу? — заядох го аз.

— Ами и аз се канех да те питам същото — отговори Оливер. — Много се притеснихме, когато днес следобед изведнъж изчезна, при това без кола. Като че ли с вълшебна пръчица. На Щефан много му липсваше. Бяхме само ние и откачените старци, когато той се прибра вкъщи. Щеше да му е много приятно да чуе новините лично от тебе.

— Ха-ха — изръмжах. — И аз бих искала да науча новините лично от него. Или по-добре не, изобщо не искам да ги научавам! О, йее!

— Какво е станало?

— Знаеш ли, аз трябва… — казах и станах, клатушкайки се.

— Да ти помогна ли? — попита Оливер.

— Само да си посмял — отговорих му.

Не можеше да съм толкова пияна, че да има нужда някой да идва с мен в тоалетната. Щях със сигурност да се справя и сама. В края на краищата по пътя имаше много стени и мебели, на които можех да се облягам. В банята се наплисках с огромно количество леденостудена вода. След това се чувствах малко по-добре.

Когато се върнах, Оливер седеше на дивана и гледаше през прозореца. Имаше нещо в погледа му, което насълзи очите ми. Изглеждаше толкова тъжен. Сигурно и той като мен си мислеше, че цялата ситуация е напълно абсурдна. Евелин беше тази, която искаше сделката за един милион. А него го беше водила само любовта му към нея.