Читать «Лъжи» онлайн - страница 158

Кашлянето и движението са агония за ребрата ми, но се хващам за перилата и се изправям. Появява се Джош и аз се опитвам да го прегърна, но болката ме спира. Миризмата на газ е задушаваща и полепва за гърлото ми.

— Отвори всички врати и прозорци! Веднага! Не използвай телефона тук! Може да взриви къщата. Излез на улицата и доведи някого.

Той хуква към спалнята ми, доволен, че има възложени задачи, които трябва да изпълни.

Препъвайки се по коридора, отивам до шкафа под стълбите и се дръпвам назад от счупената тръба. Съскането на излизащия газ не се различава от съскането в главата ми. Трябва да проверя дали заплахата на Порша за Ава е вярна. Ако я е скрила някъде близо до газта, това е най-очевидното място. Допълзявам до задната страна на тъмния шкаф. Страхувам се да запаля лампата.

— Ава!

Дърпам старата врата на неизползвания килер за въглища. Гръдният ми кош яростно протестира с всяко мое движение. Вратата се отваря трудно и аз нямам друг избор, освен да се вмъкна вътре и да опипвам слепешком. Моята Ава не е тук.

Проверявам останалата част от приземния етаж. Гърбът ми става все по-мокър и зрението ми отново се замъглява. Отварям задната врата. Не, Порша не би рискувала да пренесе Ава през градината, защото има твърде много съседи, които може да я видят. Чистият въздух прояснява замъгленото ми съзнание. Едно четиригодишно момиченце е толкова мъничко, че може да бъде увито в килим и напъхано в кашон. Вървя на зигзаг по моравата. Гади ми се. Дворът на Уенди е пълен със сухи листа, бараката за инструменти мирише на стара окосена трева и „Купринол“ и отдавна не е обезпокоявана. Вратите на яхтата са заключени. Викам Ава, довличам се до далечния край на яхтата и виждам, че в канала плава светлосиният ми пластмасов куфар, пренесен от гардероба ми. Бях го купила за медения ни месец. Ава би се побрала там. Сърцето ми стремглаво се сгромолясва в свят, където съществуват непознати нива на страх. Ава е в куфара.

Не мога да го достигна. Не умея да плувам и гребната лодка е завързана на отсрещния бряг до пътеката, където я закарах снощи и в пристъп на безсмислена злоба срязах въжето, което сега можеше да спаси дъщеря ми. Не мога да скоча във водата и да я спася, нито да я оставя и да отида да потърся помощ. Ще мине някоя яхта и ще преобърне куфара. Ава ще започне да се бори и куфарът ще потъне. Крещя на Пол и Джош и постепенно се парализирам от ужас. Ава е толкова близо и в същото време толкова далеч. Виковете ми свършват с хленчене и се мъча да се овладея. Хуквам към бараката с инструментите, взимам гребло и се навеждам над водата, но пак не мога да достигна куфара. Докато сипя ругатни, съзирам спасителния пояс от отсамната страна на яхтата. Разбира се! Не разсъждавам ясно, мислите ми са объркани и в момента логиката е непостижима за ума ми. Събличам якето си. Лягам по корем до „Мари-Роуз“ и се вглеждам във водата. Разстоянието е голямо, но трябва само да дръпна пояса, за да го откача. Моля се цамбурването да не преобърне куфара.