Читать «Лъжи» онлайн - страница 156

Вкопчваме се в борба на живот и смърт. Порша е по-силна, отколкото изглежда, и подозирам, че времето, прекарано на различни уреди в скъп фитнес център, сега й се отплаща. Ръката ми държи китката й и отблъсква ножа, докато извръщам глава и с другата си ръка търся нещо на бюрото на Джош. Знам какво има там, докато докосвам предметите — сгъваем светлинен меч, химикалка, която представлява ръка на скелет, гумичка от галерията „Тейт“. Напипвам нещо грапаво и твърдо. Тухлата. Чувам силно думкане отгоре. Пол удвоява усилията си да нахлуе през вратата.

На секунди от смъртта съм, но съм изключително спокойна и съсредоточена да взема тухлата. Лицето на Порша е зачервено, докато се мъчи да ме убие. На носа й се забелязват малки, тънки вени. За пръв път виждам пукнатините в безупречната й фасада и това ми дава допълнителни сили. Придърпвам тухлата към себе си с показалеца си и чувам, че стъклено топче се изтъркулва на бюрото. Очите на Порша се стрелват нагоре и аз я удрям от едната страна на лицето със сувенирната лондонска тухла. Обсипва ни дъжд от стъклени топчета.

Тя изпищява и пуска ножа. Възползвам се от възможността, отблъсквам я и хуквам към вратата. Сещам се за среднощното си влизане в офиса на Пол и как ме блъсна врата, която се отваряше от другата страна. Тогава се борех със сенки, а сега сенките са се превърнали в реалност и знам кой е врагът. Няма да направя отново същата грешка.

В коридора съм и ръката ми е на ключа, когато тухлата ме удря и в ребрата ми пламва болка, която ме кара да залитна към стената.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Ключът е в ръката ми, но всяко движение и всеки дъх за мен е агония.

— Дръпни се, Кейт. — Порша държи запалка в ръката си и се олюлява.

Тръгвам към вратата. Чувствам прилив на надежда.

— Няма гаранция, че къщата ще се взриви, и ти го знаеш. — Усещам как вятърът довява чист въздух през счупения прозорец. — Ще рискувам. — Пъхам ключа в ключалката.

— Ще поемеш ли този риск с Ава?

Спирам. Порша вдига запалката и ме дразни.

— Огънят обезобразява момиченцата. Дръпни се, Кейт.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Не мога да го направя. Как ще си простя? Не мога да поема риска, в случай че Порша казва истината. Отстъпвам към спалнята.

— Така е по-добре. Колкото по-скоро осъзнаеш кой контролира положението тук, толкова по-вероятно е децата ти да изживеят живота си.

— Къде е тя?

Порша клати глава.

— Къде е дъщеря ми? Защо ни причиняваш това?

— Знаеш ли какво е да вложиш трийсет години в нещо? Не знаеш. Хората мислят, че семейството е завинаги и че цял живот работиш за децата си. Но децата живеят с родителите си само двайсетина години. Моят работен живот е петдесет години. Работата е моето семейство, Кейт. Сама съм направила този избор и не съжалявам. И няма да позволя един лошо съставен договор да съсипе усилията ми. Това просто няма да стане.

— Ти си ненормална.

Тя прави крачка към мен. Запалката е близо до лицето й.

— Вече ти казах, че не разбираш, Кейт. Зависи от какъв ъгъл го гледаш. Работата е моят живот и ще се боря ожесточено за нея, както ти би сторила за твоята. Това е интелигентност и смелост, а не ненормалност.