Читать «Лъжи» онлайн - страница 159

Водата е леденостудена. Момиченцето ми сигурно е премръзнало. Започвам да ритам с крака към куфара и хващам дръжката. Вцепенените ми ръце трудно щракват закопчалките. Капакът се открехва и през седемсантиметровата пролука виждам, че ме гледат бадемовокафявите очи на Ава, очите на баща й. Вдигам капака и куфарът започва да потъва. Ава се накланя към мен. На устата й има лепенка, но едва сега забелязвам, че ръцете й се завързани пред нея. Сграбчвам я с едната ръка през кръста, докато тя се бори и на безмълвното й лице е изписана паника, и забивам другия си лакът в гумения пояс. Да я задържа на повърхността на водата е много по-трудно, отколкото съм предполагала. Главата ми няколко пъти потъва под водата, докато двете ритаме и се изтласкваме.

— Сложи ръцете си върху пояса!

Плюя и ритам към брега. Движенията ми стават все по-бавни. Непоносимата болка в гърдите ми намалява. Водата е толкова студена, че аз съм като мотор, който се задъхва без гориво и скоро ще спре.

Ава не помръдва и не протестира. Грози я сериозна опасност да умре тук от студ и шок.

Не мога да се кача на яхтата. Страните й са като планини. Сменям посоката и се опитвам да се добера до брега. Нямам сили да извикам. Ава все още е неподвижна, главата й се свлича към водата и завързаните й ръце започват да се изплъзват от пояса.

— Не!

Опитвам се да я преобърна по гръб. Борбата ми се струва безкрайна. Не съм сигурна дали мога да го направя сама. Толкова сме близо до спасението.

— Дай ми я! — Джош се е навел от едната страна на „Мари-Роуз“ и е протегнал дългите си жилави ръце към сестра си.

С няколко последни ритника се приближавам до корпуса. Нямам сили да повдигна Ава. Лицето й изглежда восъчно и очите й са затворени. Джош допълзява по корем още по-напред и се навежда още по-надолу, и успява да хване въжето, с което са завързани ръцете на Ава, и започва да я изтегля към себе си. От неподвижното ми дете капе вода. Клепачите й потрепват и се отварят и виждам как краката й се прибират на яхтата.

— Тя ще бъде добре, мамо. Те са тук. — Джош настойчиво маха с ръка на някого в градината. — Тя трябва да се стопли! На четири години е! — вика той.

Джош изглежда толкова висок оттук. Момченцето ми расте и поема контрол. Стои с ръце на кръста, докато аз усещам как яхтата се разклаща от множество тежки стъпки и чувам безплътни и объркани гласове. Джош прилича на мъж. Прилича на баща си.

Секунда по-късно едър човек с фотоапарат на врата и татуировки на ръката се навежда, протяга ръце и ме изважда от канала.

— Студеничко е, а?

Той внимателно слага ръка на врата ми и аз се отпускам по гръб. Виждам други мъже с фотоапарати, които стоят наоколо и снимат. Пристига някакъв мършав тип и завива с покривката на дивана треперещото ми тяло. Глутницата репортери от улицата пред къщата ни, които някога бяха мъчители, сега са станали спасители.