Читать «Вакантен пост» онлайн - страница 2

Мери угаси лампичката над огледалцето на сенника, слезе и затвори вратата. Бари натисна вграденото в ключодържателя бутонче за автоматично заключване; токчетата на жена му затракаха по асфалта, системата за заключване на автомобила изписука, а Бари си рече, че може и да спре да му се повдига, след като похапне.

В този миг мозъкът му се разцепи от неизпитвана никога дотогава болка, сякаш през главата му премина топуз за рушене на сгради. Почти не усети как се охлузиха коленете му, когато опряха в студения асфалт; черепът му се обля в огън и кръв; агонията бе непоносима, при все че му се наложи да я понесе, тъй като все още му оставаше минута до пълното забвение.

Мери изпищя — и не спря да пищи. Откъм бара дотичаха неколцина мъже. Един се върна на спринт да види дали в сградата не е останал някой от пенсионираните лекари, които членуваха в клуба. Като чуха суматохата, съпружеската двойка познати на Бари и Мери зарязаха ордьоврите си и хукнаха да помогнат с нещо, ако могат. Съпругът повика по мобифона 999 „Спешна помощ“.

На линейката й бяха нужни двайсет и пет минути, тъй като идваше от съседния град Ярвил. Когато най-сетне синята й пулсираща светлина обля мястото на събитието, Бари лежеше неподвижен и нереагиращ с глава в локвата, която бе повърнал; до него клечеше Мери с разкъсан на коленете чорапогащник, стискаше ръката му, ридаеше и шепнеше името му.

Понеделник

I

— Дръж се да не паднеш — обяви Майлс Молисън, застанал насред кухнята в една от големите къщи по „Чърч Роу“.

Едва бе дочакал да стане шест и половина, че да се обади. Изкарал бе отвратителна нощ — продължителни периоди на будуване, накъсани от кратка неспокойна дрямка. В четири сутринта усети, че и жена му е будна, и си поприказваха известно време в тъмното. Но още докато обсъждаха онова, на което им се беше наложило да са свидетели, и се мъчеха да прогонят заселилата се в тях смътна уплаха и шок, Майлс усещаше вътрешно лекия гъдел от мисълта как ще съобщи вестта на баща си. Мислеше първо да изчака до седем, но страхът да не го изпревари някой го подтикна рано-рано към телефона.

— Какво има? — прогърмя гласът на Хауърд с леко металичен оттенък; заради Саманта Майлс бе включил спикърфона. А тя, с цвят на кафяв махагон под бледорозовото си халатче, се бе възползвала от ранното им събуждане да нанесе още една шепа автобронзант върху избеляващия си естествен тен. Из кухнята витаеше смесеният аромат на нескафе и синтетично кокосово масло.

— Феърбрадър умря. Снощи. Колабира току пред голф клуба. Ние със Сам тъкмо вечеряхме в „Бърди“.

— Е, как така ще умре? — изрева Хауърд.

Интонацията му подсказваше, че може и да е очаквал някаква драматична промяна в състоянието на Бари Феърбрадър, но чак пък да умира…