Читать «Вакантен пост» онлайн - страница 6

Чувствайки се почти неспособна да понесе тази мисъл, Рут се извърна към Саймън. Светлокестенявата му коса беше все още гъста, фигурата му беше почти толкова стройна, колкото я помнеше, когато той бе под трийсет години, и бръчиците в ъглите на очите му бяха просто привлекателни, но завръщането на Рут след дълго отсъствие към сестринската професия я бе изправило повторно към милионите начини, по които човешкото тяло може да спре да функционира. На младини гледаше по-абстрактно на тези неща; сега обаче си даваше сметка какъв късмет имат, че още са живи.

— Толкова ли не са могли с нищо да му помогнат? — попита Саймън. — Да запушат по някакъв начин тоя кръвоизлив?

Звучеше обезверен, сякаш за сетен път медицинската професия бе объркала всичко с отказа си да стори най-простото и най-очевидното.

Андрю изпита трепет от диво задоволство. Напоследък забелязваше един нов навик у баща си — да контрира медицинската терминология на майка им с недодялани, просташки въпроси. Мозъчен кръвоизлив. Да го запушели. Майка му обаче не усещаше номерата на баща му. Открай време. Андрю дъвчеше „Уитабикса“ си и изгаряше от омраза.

— Докараха го прекалено късно за каквото и да било — отвърна Рут и взе да пуска торбички чай в порцелановия чайник. — Издъхнал в линейката малко преди да стигнат.

— Ама че късмет — каза Саймън. — И на колко години беше? Четирийсет?

Рут обаче се беше отплеснала по други проблеми.

— Пол, косата на тила ти съвсем се е сплъстила. Ресал ли си се изобщо?

Извади четка за коса от чантичката си и я пъхна в ръката на по-малкия син.

— Никакви предварителни признаци ли е нямало? — попита Саймън, загледан как Пол прекарва четката през гъстото си кече.

— Изглежда, от два дни преди това имал силен главобол.

— Аха! — отбеляза Саймън, преживяйки препечения хляб. — Но не му е обърнал внимание, така ли?

— Ами не е. Изобщо не му направило впечатление.

Саймън преглътна.

— Това трябва да ни е за урок — отбеляза многозначително. — Човек трябва да се пази.

Леле, колко мъдро, рече си Андрю, побеснял от презрение; направо бъка от мозък. Значи, Бари Феърбрадър сам си е бил виновен, че мозъкът му се спукал. Шибано самодоволно копеле, викна Андрю на баща си, но наум.

Саймън насочи ножа си към своя по-голям син и каза:

— Споменах ли ти, между другото, че той ще почва работа? Наш Пъпчо имам предвид.

Рут премести изненадана поглед от мъжа към сина си. Акнето на Андрю се синееше напъпило и лъскаво по полилавялата му буза, но той бе забол очи в бежовата каша в купичката си.

— Мда — рече Саймън. — Крайно време е нашето мързеливо лайнце да започне да печели парички. Щом иска да пуши — да си заработва удоволствието. Край на джобните.

— Андрю! — извиси глас Рут. — Ама ти да не…