Читать «Военна морга» онлайн - страница 34

Луси се качи и започна втора предварителна проверка, а аз й помагах със списъка. Заедно минахме точките по него. Никога не бях имала желание да управлявам различните летателни апарати, които племенницата ми притежаваше през годините, да карам мотоциклета й или да шофирам бързите й италиански коли, но бях чудесен втори пилот. Добре се справях с картите и с бордовата електроника. Знаех как да включа радиоприемниците, да въведа кода на транспондера и необходимата информация в системата за контрол на полета „Челтън“. При критични обстоятелства вероятно бих могла да приземя хеликоптера безопасно, макар че преживяването нямаше да е от най-приятните.

— … Превключвателите от горния панел в позиция „изключено“ — продължавах аз по списъка.

— Да.

— Прекъсвачите на позиция.

— Да. — Луси докосваше леко всичко, което проверяваше, докато се придвижвахме надолу по ламинирания лист.

С привично движение задейства ускорителните помпи и превъртя дросела в полетен режим.

— Отдясно чисто — каза тя и погледна през десния прозорец.

— Отляво чисто. — Хвърлих поглед към тъмната рампа, ниската сграда с осветени прозорци и един „Пайпър Къб“ — малък, лек самолет без пилотска кабина, построен някъде около 40-те години на миналия век, а сега привързан на безопасно разстояние и покрит с развяван от вятъра насмолен брезент.

Луси натисна стартерния ключ и лопатата на носещия винт се завъртя бавно, тежко, с тъп звук като сърдечен пулс, а аз се замислих за мъжа. Замислих се за страха му, за онова, което долових в трите думи, изречени от него. „Какво, по… Ей!…“

Какво е чувствал? Какво е видял? Подгъвът и полите на черното палто, прелетели край него. Чие беше то? Вълнено палто ли беше, или шлифер? Не беше кожено. Кой носеше това дълго черно палто? Някой, който не е спрял да му помогне.

„Какво, по…? Ей!…“ Стреснат вик от болка.

Повтарях го в мислите си отново и отново. Ъгълът на камерата изведнъж се беше променил, после тя застина върху голите клони и сивото небе, а след това подгъвът на дългото черно палто се мярна само за кратък миг, може би за секунда. Кой би подминал човек в беда, сякаш е неодушевен предмет, камък или дънер? Що за човек е този, който не спира до някого, който се хваща за гърдите и пада на земята? Навярно човекът, който е предизвикал това състояние у него. Или някой, който по някаква причина не иска да бъде въвлечен. Подобно на свидетел на инцидент или убийство, който се отдалечава забързано, за да не бъде привлечен към разследването. Мъж или жена? Видях ли обувки? Не, само подгъва на палто, мярнало се за миг пред екрана, а после и втори звук от удар, и картината се измести към други голи дървета, видими през боядисаните в зелено дъски на пейката. Дали човекът с дългото черно палто не беше ритнал слушалките под пейката, за да не запишат още нещо?

Трябваше да прегледам видеоклиповете по-внимателно, но точно в момента това не беше възможно. Айпадът беше отзад, а и сега нямах време. Перките внезапно разпориха въздуха, генераторът беше включен. С Луси си сложихме слушалките. Тя задейства още превключватели от горния панел, главната авионика, полетните и навигационните инструменти: Преместих бутона на интеркома на опция „само за екипажа“, за да не може Марино да ни чува, а и ние да не го чуваме, когато Луси говореше с диспечера. Стробоскопът, навигационните светлини и прожекторът за кацане хвърляха бели отблясъци по асфалта, докато чакахме кулата да ни разреши излитане. Въведох местоназначението на сензорния дисплей и едновременно коригирах висотомерите върху дисплея с динамичната карта и системата за управление на полета „Шелтън“. Уверих се, че дигиталните индикатори на горивомерите са еднакви с тези на механичните. Правех повечето неща поне по два пъти, понеже за Луси никоя информация не беше излишна.