Читать «Военна морга» онлайн - страница 28

3.

Осъзнах, че колата е спряла и Марино и Луси са слезли. Бяхме паркирали пред терминала на гражданската авиация „Джон Уолас“, а аз стоях в купето. Не откъсвах поглед от екрана на айпада, докато Луси и Марино разтоварваха вещите ми.

През отворения заден капак на автомобила нахлу студен въздух, а аз продължавах да се питам защо мъжът е избрал да води Сок в Нортънс Удс, в тъй наречения „Мид-Кеймбридж“, почти в Съмървил. Защо там? Толкова близо до мястото, където живеех? Дали е имал среща с някого? Черна желязна порта изпълни екрана. Открехната е, ръката му я отвори по-широко, а аз осъзнах, че е сложил плътни черни ръкавици, като тези, които носят мотоциклетистите. Студено му е на ръцете, или е имал някаква друга причина? Може би е възнамерявал да използва оръжието. Представих си как вдига предпазителя на деветмилиметровия пистолет и натиска спусъка с дебелите ръкавици, но това ми се стори нелогично.

Чух, че разгърна найлоновата торба, после и аз погледнах заедно с него вътре и видях нещо, което приличаше на малка дървена табакера. „Табакера за пури“, помислих си. Някои от тези кутии бяха изработени от кедрово дърво и снабдени с миниатюрен хигрометър; служеха като овлажнител на пурите. Спомних си лулата от жълто стъкло в апартамента му. Може би е обичал да разхожда кучето си в Нортънс Удс, понеже мястото беше отдалечено и доста усамотено. Полицията не проявяваше особен интерес към него, освен ако не се налагаха мерки за сигурност заради някое събитие на високо равнище. Може би е обичал да идва тук да пуши трева. Подсвирна на Сок, наведе се, изхлузи каишката и му каза: „Хайде, момче, помниш ли нашето място? Покажи ми нашето място“. Последва нещо неясно, което не разбрах добре. Сякаш каза: „А за теб“, после „Искаш ли да изпратиш…?“ или „Изпрати ли…?“. Превъртях записа, но пак не разбрах думите му, може би защото беше наведен и говореше в яката на якето си.

На кого говореше? Не виждах никого наоколо, само кучето и ръцете в ръкавици, после ъгълът на камерата се промени, понеже той се беше изправил, и отново съзрях парка, алеята с дървета и пейки, а встрани, до постройката със зелен метален покрив — пътека. Имаше и някакви хора, но заради топлите им дрехи заключих, че не бяха гости на сватбата, а най-вероятно бяха излезли на разходка в парка, като мъжа. Сок се втурна към храстите, за да си свърши работата, а господарят му влезе в елегантното имение със стари брястове и зелени пейки.

— Хайде, момче, след мен — подсвирна той.

В сянката на гъстите, скупчени на туфи рододендрони снегът беше дълбок и изпъстрен с мъртви листа, камъни и счупени клони, които болезнено ми напомниха за скрити гробове, змийски кожи и обветрени кости, оглозгани навремето, преди да бъдат разпилени. Той се озърна наоколо, а камерата се забави върху триредния покрив от зелен метал на постройката от стъкло и дърво, която двамата с Бентън виждахме от слънчевата веранда на нашия дом. Мъжът извърна глава, аз съзрях вратата на първия етаж към градината. Камерата отново спря — този път върху жена със сива коса, застанала пред вратата. Беше облечена с костюм и дълго кафяво кожено палто и говореше по телефона.