Читать «Военна морга» онлайн - страница 27

Мъжът спря на многолюдния тротоар, но сякаш размисли. Двамата със Сок пресякоха забързано улицата, вече бяха на „Масачузетс авеню“. Знаех накъде са се запътили, или поне си мислех, че зная. Вляво по „Куинси стрийт“ ускориха крачка, а мъжът държеше найлонова торба в ръка, сякаш Сок нямаше да издържи още дълго. Подминаха модерната библиотека „Ламонт“ и Харвардския факултетски клуб, тухлена сграда с джорджианска архитектура, музея „Фог“ и каменната готическа църква на Ню Джерусалем, после свиха вдясно по „Къркланд авеню“. Вървяхме тримата заедно. Следвах ги неотстъпно. Пресякохме към „Ървинг“, свихме вляво, бяхме на минути от Нортънс Удс, на минути от нашия дом с Бентън. Слушахме „Файв фор Файтинг“ по сателитното радио: „Дори героите имат право да кървят…“.

Всяка следваща стъпка ни приближаваше към смъртта на мъжа и пропадането на кучето в хапещия студ, а у мен растеше усещането за неотменност. Отчаяно не исках всичко това да се случи. Вървях с тях и сякаш ги водех към ситуацията, понеже знаех какво ги очаква, а те не. Искаше ми се да ги спра и да ги върна. После сградата се появи отляво — триетажна, бяла, с черни жалузи и тъмносив покрив, във федерален стил, издигната през 1824 г. от някакъв трансценденталист, който познавал Емерсън, Торо и Нортън от „Антологията на Нортън“ и Нортънс Удс. Интериорът на къщата, нашата къща с Бентън, беше с оригинални дърворезби и корнизи, с гипсови тавани с лъчи, а над площадките на главното стълбище имаше великолепни френски прозорци със стъклописни сцени от дивата природа, които блестяха като скъпоценни камъни на слънцето. В тясната тухлена алея едно порше 911 изтощено бълваше облаци пушек от хромови ауспуси.

Бентън даде на заден, стоповете пламнаха като гневни очи, когато удари спирачки заради някакъв мъж и кучето му, които минаваха наблизо. Мъжът със слушалки на главата гледаше към Бентън, може би се любуваше на поршето, черен турбо кабрио автоматик, което той поддържаше блестящо, като лакирано. Чудех се дали ще си спомни младия мъж и неговата хрътка в черно и бяло, или може би не ги беше забелязал, но познавах Бентън. Бил е обсебен, може би така обсебен от мъжа с кучето, както бях и аз. Опитвах се да си припомня какво прави Бентън вчера. Късно следобед отиде до кабинета си в Маклейн, понеже забравил да вземе у дома папката със случая на пациент, за когото трябвало да изготви експертиза днес. Няколко степени на абстракция, млад мъж и неговото старо куче, които ще се разделят завинаги, и моят съпруг, сам в колата си на път за болницата, за да вземе нещо, което е забравил. Наблюдавах развитието на събитията, сякаш бях господ; ако това означаваше да си господ, значи наистина беше ужасно. Знаех какво ще се случи и не можех да направя нищо, за да го предотвратя.