Читать «Военна морга» онлайн - страница 30

Натиснах клавиша за временно спиране и излязох от колата. Навън беше студено, духаше силен вятър. Забързах към терминала. Беше малък, с тоалетни и зона за сядане; един стар телевизор работеше. За момент се загледах в новините по „Фокс“ и превъртях по айпада видеото на бързи обороти, докато Луси се приведе към рецепцията и плати за кацането с кредитна карта. Взрях се в голите клони между боядисаните в зелено дъски и вече бях убедена, че слушалките са се оказали под пейката, камерата е била насочена право нагоре, свиреше сателитно радио… „Мрачната лейди се смееше и танцуваше…“. Музиката беше по-силна, понеже слушалките не бяха долепени до главата на мъжа, а гласът на Шер звучеше абсурдно неуместно.

Виковете извън обхвата на камерата бяха резки и възбудени, долових шума от стъпки и далечния вой на сирена, докато племенницата ми бъбреше с един възрастен човек, пенсиониран пилот от военновъздушните сили, сега на почасова работа в Доувър като наземен оператор, който ентусиазирано й обясняваше:

— … Във Виетнам. Ами, трябва да е било „F-4“.

Луси му отвърна нещо.

— А, да, и „Томкат“. Последният, на който съм летял. Но и „Фантом“ още бяха в употреба, чак до осемдесетте. Направени са добре и издържаха неимоверно дълго. Гледай „С-5“ колко време вече не отстъпват. В Израел още може да се намери някой и друг „Фантом“. А може би и в Иран. Тия, дето са останали в Съединените щати — ползваме ги като безпилотни мишени и телеуправляеми апарати. Дяволски самолети. Виждала ли си такъв?

— В Бел Шасе, Луизиана, във военноморската база. Отидох с моя хеликоптер да помогна след „Катрина“.

— Правиха опити да отклонят урагана. Насочиха „Фантом“ към окото — кимна той.

Екранът на айпада потъмня. Слушалките вече не записваха и бях почти убедена, че когато мъжът е паднал на земята, те са отлетели на известно разстояние под пейката. Сензорът не е долавял достатъчно движение, което да му попречи да премине в икономичен режим, и това ми се стори любопитно. Как така слушалките са паднали и са се озовали там? Може би някой ги е подритнал встрани от пътеката? Ако е така, може да е случайност, дело на този, който се е опитвал да му помогне, или да е умишлено сторено от онзи, който го е записвал тайно, който го е следял. Мислех си за подгъва на черното палто, появил се за кратко, и превъртях с прекъсвания назад. Търсех по-късни изображения, вслушвах се за други звуци. Нищо до четири и трийсет и седем следобед, когато дърветата и вече притъмнялото небе се залюляха лудо, на екрана изведнъж се появиха ръце, изшумоля хартия и слушалките бяха положени в кафяв плик, а аз дочух глас, който каза: „Накъдето и да се обърнеш, все ще изпадне по някой Колт“. Друг глас отвърна: „От службите по сигурността ще го приберат. Те имат…“. После се спусна мрак, разнесоха се приглушени гласове, а после нищо.

Видях на страничната облегалка на един диван в терминала дистанционно за телевизора и превключих на Си Ен Ен. Слушах новините и следях смяната на кадрите, но никъде нямаше и дума за мъжа от видеоклипа. Изпитах нужда отново да попитам за Сок. Къде беше кучето? Нелогично би било да приема, че никой не знае. Спрях поглед върху Марино, който влезе в чакалнята и се престори, че не ме вижда, понеже беше сърдит, или може би съжаляваше за стореното и беше объркан. Отказах се да го питам каквото и да е. Имах усещането, че той е виновен за липсващото куче, че той е виновен за всичко. Не исках да му простя, задето е изпратил на Бригс откъси от видеото по електронната поща, задето е говорил първо с него. Ако веднъж не му простя, може би и той щеше да научи нещо. Проблемът обаче беше, че никога не съумявах да се убедя във вината му, във вината на всеки, за когото ме беше грижа. Католическо прегрешение. Не знаех защо, но изглежда вече омеквах и решимостта ми се изпаряваше. Чувствах го, докато сменях телевизионните канали и търсех новини, които биха навредили на Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза, а той тръгна към Луси и все така гледаше да е с гръб към мен. Не исках да се карам с него. Не исках да го засегна.