Читать «Военна морга» онлайн - страница 25

Големият ренесансов гений вярвал, че изкуството е наука и науката е изкуство, че решението на всички проблеми може да бъде открито в природата, ако сме достатъчно прецизни и наблюдателни, и ако неотклонно следваме истината. През по-голямата част от живота си се опитвах да предам тези уроци на своята племенница. Неведнъж й бях казвала, че ако сме в достатъчна степен смирени и търпеливи, ако имаме и кураж, можем да намерим нужните ни отговори в света около нас. Мъжът, когото наблюдавах върху малкото приспособление в ръцете си, имаше нужните ми отговори. „Говори с мен. Кажи ми. Кой си ти, какво се случи?“

Той се отправи към вратата, плъзна резето и изведнъж перспективата се промени, ъглите пред обектива се разместиха и аз се запитах дали не е сменил положението на камерата. Може слушалките да не са били точно върху ушите му и сега, когато излизаше, да поиска да пусне музиката. Подмина нещо механично и грубо на вид, може би метална скулптура от скрап. Задържах записа върху изображението, но не можех да видя добре какво е, затова реших, когато имам повече време, да превъртя отделните сцени толкова пъти, колкото трябва, за да разгледам внимателно детайлите. Точно сега обаче трябваше да придружа мъжа и неговото куче до гората, разположена на по-малко от пряка от нашия дом с Бентън. Щях да засвидетелствам случващото се. След няколко минути той щеше да е мъртъв. „Покажи ми, и ще разбера. Ще узная истината. Позволи ми да се погрижа за теб.“

Мъжът и кучето слязоха четири площадки надолу по слабо осветеното стълбище, стъпките им отекваха леко и бързо по голите дъски, после се появиха на шумната, забързана улица. Слънцето беше ниско, неравномерно натрупаните преспи сняг бяха почернели от мръсотия и ми заприличаха на бисквитите „Орео“ с препечена коричка, а когато мъжът наведе глава надолу, видях влажните павета, асфалтовата настилка и ивиците сол и пясък, останали след почистването на снега. Коли и хора залитаха и се движеха, сякаш задействани от странни тласъци всеки път, когато той погледнеше в друга посока; някъде на заден фон свиреше музика — Ани Ленъкс по сателитното радио — а аз дочувах единствено шумовете извън слушалките, онова, което беше уловил микрофонът в лентата над главата му. Звукът трябва да е бил много силен, а това не беше добре, понеже така той можеше да не чуе нечии стъпки, ако приближат отзад. Щом е бил обезпокоен за сигурността си, щом е бил толкова притеснен, че е подсигурил двойна ключалка за вратата на апартамента си, защо не се е тревожел, че няма да чуе какво става около него?

В наше време хората не могат да се похвалят с особен интелект. Дори разумно предпазливите са странно разпилени и непоследователни в стремежа си да свършат много неща наведнъж. Изпращат съобщения и проверяват пощата си, докато шофират, управляват опасна апаратура или пресичат улицата. Говорят по мобилните си телефони и карат велосипеди или кънки, дори летят. Колко пъти бях казвала на Луси да не вдига телефона в хеликоптера, независимо че е с включен блутут и хендсфри. Виждах онова, което е виждал и мъжът, и разпознавам откъде е минал, следван неотлъчно от Сок — по Конкорд авеню, покрай жилищната сграда от червени тухли, полицейското управление на Харвард и тъмночервената тента на хотел „Шератон“, от другата страна на улицата, пред обществения парк Кеймбридж Комън. Живеел е много близо до парка, в по-стара, поне четириетажна жилищна сграда.