Читать «Военна морга» онлайн - страница 24

Вгледах се във военните постройки и самолетите по слабо осветения път — ярки и огромни като планети на фона на свъсеното небе. Не виждах логика в казаното. Изненадана бях, че хрътката не е била до господаря си. Може кучето да се е изплашило, или да е имало някаква друга причина никой да не го забележи.

— Кучето трябва да се появи — продължи Марино. — Невъзможно е хората от такъв район да оставят хрътка да се скита сама. Допускам, че някой съсед или студент я е видял. Освен ако момчето не е било убито, а убиецът не е прибрал кучето.

— Защо? — Бях озадачена.

— Както сама казваше — трябва да държим умовете си отворени — отвърна той. — Откъде да знаем, че извършителят не е стоял да наблюдава всичко отблизо? А после, в подходящия момент, не се е измъкнал с кучето, все едно е негово?

— Но защо?

— То би могло да е свидетелство, което по някакъв начин да ни отведе до убиеца — предположи той. — Да ни помогне да го идентифицираме. Някаква игра. Някакво произшествие. Някакъв сувенир. Един бог знае. Но ще забележиш на видеозаписа, че в един момент каишката е била свалена, и знаеш ли какво? Повече не се появява. Няма я нито при слушалките, нито при тялото.

Кучето се казваше Сок. Върху екрана на айпада мъжът вървеше, цъкаше с език и казваше на кучето, че е време да тръгват.

— Хайде, Сок — говореше ласкаво той с приятен баритон. — Хайде, мързеливо куче, време е да се разходиш и да сереш.

Долавям лек акцент, вероятно британски или австралийски. Или може би южноафрикански, което би било странно, много странно съвпадение. Трябваше да изтрия Южна Африка от ума си. „Съсредоточи се върху непосредствените факти“, казах си, когато Сок скочи от кушетката и забелязах, че не носи нашийник. Сок — мъжко куче, ако съдим по името — беше слаб, с типични за хрътките леко очертани ребра, може би вече в зряла възраст, и едно от ушите му беше назъбено, сякаш на времето е било разкъсано. Беше спасено от надбягванията — сигурна бях, и се питах дали няма микрочип. Ако съумеехме да го намерим, можехме да установим откъде е и евентуално кой го е осиновил.

Две ръце се показаха на екрана, когато мъжът се приведе и нахлузи червена каишка около дългия, конусовиден врат на Сок. Забелязах часовника от бял метал с тахиметър във фасетата; улових и проблясването на златен пръстен с печат на колеж, навярно. Пръстенът можеше да ни помогне, ако още беше на тялото и ако беше гравиран. Ръцете бяха деликатни, със заострени пръсти и светлокафява кожа; забелязах и тъмнозеленото яке, черните торбести панталони с джобове от деним и протрития връх на кафявите спортни обувки.

За кратко камерата се фиксира върху стената над кушетката, ниската ламперия от кестен и ръба на металната рамка на картината, а после, когато мъжът се изправи, в полезрението ми влезе и някакъв плакат или гравюра и съумях да разгледам отблизо позната репродукция. Скица от шестнайсети век на летателен апарат от Леонардо, която ме върна години назад… кога точно? През лятото преди единайсети септември. Бях завела Луси на изложбата „Леонардо изобретателя“ в лондонската галерия Кортуолд и двете прекарахме дълги часове, запленени от лекциите на някои от най-именитите учени в света, докато разучавахме концептуалните скици на Да Винчи за водни, наземни и въздушни апарати: въздушното витло, акваланга, парашута, гигантския арбалет, самодвижещата се кола и рицаря робот.