Читать «Пробуждането» онлайн - страница 69

— Елена! Какво правиш тук?

Бяха Мередит и Бони, забързани надолу по коридора към нея.

— Къде бяхте досега? — попита гневно тя.

Лицето на Мередит се изкриви в гримаса.

— Не можахме да открием Шелби. Когато най-после го намерихме, той беше заспал. Не се шегувам — додаде тя, като видя невярващия поглед на Елена. — Наистина беше заспал. А след това не можахме да го събудим. Отвори очи чак когато светна лампите. Тогава се запътихме обратно към теб. Но ти какво правиш тук?

Елена се поколеба.

— Писна ми да чакам. — Каза го колкото можеше по-нехайно. — Както и да е, мисля, че свършихме достатъчно работа за един ден.

— Значи вече си съгласна с мен — заключи Бони.

Мередит не каза нищо, но изгледа Елена с изпитателен, недоверчив поглед. Елена се почувства неудобно. Струваше й се, че черните очи на приятелката й проникват в съзнанието и четат мислите й.

През този уикенд и през цялата следваща седмица Елена работи върху плановете за Къщата на духовете. Никога нямаше достатъчно свободно време, за да бъде със Стефан и това я безпокоеше, но още повече я притесняваше самият Стефан. Усещаше страстта му към нея, но в същото време усещаше и че той се бори с тази страст и всячески се старае да не остава насаме с нея. В много отношения той си оставаше същата загадка както първия път, когато го видя.

Никога не говореше за семейството си или за живота си, преди да дойде във Фелс Чърч, а когато тя започваше да го обсипва с въпроси, той просто ги отбягваше. Веднъж го попита дали съжалява, че е дошъл тук. За миг очите му светнаха, а зеленото в тях заискри като зелените листа на дъба, върху които се отразяваше бистрият поток.

— Как бих могъл да съжалявам, когато ти си тук? — попита той и я целуна така, че разсея всичките й съмнения. В този момент Елена разбра какво означава пълното щастие.

Усещаше и неговата радост, а когато той се отдръпна, видя засиялото му лице, сякаш слънцето се отразяваше от него.

— О, Елена — прошепна Стефан.

Да, имаше и щастливи мигове като този, но напоследък той я целуваше все по-рядко и тя усещаше как двамата се отдалечават все повече.

През онзи петък Елена, Бони и Мередит решиха да преспят в дома на семейство Маккълоу. Небето беше посивяло и заплашваше всеки момент да завали, когато Елена и Мередит влязоха в къщата на Бони. Беше необичайно студено за средата на октомври, а дърветата от двете страни на тихата уличка вече бяха усетили първия полъх на студения зимен вятър. Кленовете приличаха на червени огньове, а дърветата гинко сияеха в жълто.

— Добре дошли у дома! — посрещна ги Бони на вратата. — Цялата къща е само за нас до утре следобед, когато нашите ще се върнат от Лийсбърг. — Поведе ги навътре, като грабна охранения пекинез, който се опитваше да се измъкне през вратата. — Не, Яндзъ, стой вътре. Яндзъ, не, недей! Не!

Но беше прекалено късно. Кученцето бе избягало и сега тичаше през предния двор към самотната бреза, където заджавка пискливо нагоре към клоните, въртейки дебелото си задниче.