Читать «Пробуждането» онлайн - страница 67

Завъртя се бързо с лице към салона и, затаила дъх, се втренчи в сенките. Изпитваше ужас, че ако издаде някакъв звук, онова нещо ще я докопа. Но не можа да види нищо, не чу нищо.

Пейките имаха странно зловещ вид — неясни форми, простиращи се в нищото. Далечният край на салона се губеше в сива мъгла. Тъмна мъгла, помисли си момичето и усети как всеки мускул на тялото й се напряга болезнено, докато се ослушваше отчаяно. О, Господи, какъв беше този мек нашепващ звук? Сигурно въображението ми играе номера… Моля те, нека всичко е плод на въображението ми.

Внезапно мислите й се проясниха. Трябваше да се махне от това място, веднага. Тук имаше истинска опасност, не беше само фантазия. Нещо беше там, нещо дяволско, нещо, което я искаше. А тя беше сама.

Нещо се раздвижи в сенките.

Писъкът заседна в гърлото й. Мускулите й замръзнаха и тя застина неподвижно, скована от ужас — и от някаква безименна сила. Наблюдаваше безпомощно как силуетът в тъмнината се движи през сенките и приближава към нея. Имаше чувството, че самият мрак е оживял и се е разраснал, приемайки форма — човешка форма на млад мъж.

— Съжалявам, ако съм те изплашил.

Гласът бе приятен, с лек акцент, който тя не можа да определи. В него изобщо не звучеше съжаление.

Облекчението беше толкова внезапно и цялостно, че бе почти болезнено. Момичето се отпусна и издиша дълбоко.

Беше само някакъв младеж, бивш ученик или помощник на господин Шелби. Съвсем обикновен тип, който се усмихваше леко, сякаш развеселен, че я бе докарал почти до припадък.

Е… може би не беше съвсем обикновен. Изглеждаше забележително добре. В полуздрача лицето му беше бледо, но тя видя, че е с фини изчистени черти, почти идеални, под гъста черна коса. Скулите му бяха мечта за всеки скулптор. Освен това беше почти невидим, защото целият бе облечен в черно: черни ботуши от мека кожа, черни джинси, черен пуловер и черно кожено яке.

Продължаваше да се усмихва леко. Облекчението на Елена се превърна в гняв.

— Как влезе? — настоятелно попита тя. — И какво правиш тук? Никой, освен нас не бива да е в гимнастическия салон.

— Влязох през вратата — каза той. Гласът му беше мек и възпитан, но тя продължаваше да долавя леката подигравателна нотка, което я смущаваше.

— Всички врати са заключени — заяви обвиняващо Елена.

Той повдигна вежди и се усмихна.

— Така ли?

Момичето усети прилив на страх, а косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Трябва да са заключени — процеди тя с най-студения си тон.

— Ти си сърдита — изрече с дрезгав глас непознатият. — Казах, че съжалявам, че те изплаших.

— Не си ме изплашил! — тросна се тя. Незнайно защо се чувстваше глупаво пред този тип, като дете, на което се присмива някой по-възрастен и по-знаещ. Това още повече я вбеси. — Просто се стреснах. Което едва ли е изненадващо, когато някой се промъква по този начин в тъмното.

— Интересни неща се случват в тъмното… понякога. — Той продължаваше да й се надсмива, виждаше го в очите му. Беше приближил към нея и тя успя да види колко необикновени са очите му, почти черни, но със странна светлина. Ако се вгледаш по-дълбоко в тях, може да потънеш, да пропаднеш завинаги.