Читать «Пробуждането» онлайн - страница 66
Л. Дж. Смит
— Чули ли сте нещо ново за Вики Бенет? — попита внезапно тя.
— Ами — отговори Бони след миг — чух, че родителите й са й намерили психиатър.
— Психиатър? Защо?
— Ами… предполагам си мислят, че всички онези неща, които ни разказа, са халюцинации или нещо подобно. Чух още, че имала много лоши кошмари.
— О — промълви Елена. Звуците от съблекалнята на момчетата стихнаха и те чуха как външната врата се затръшна. Халюцинации, помисли си тя, халюцинации и кошмари. Не знаеше защо, но внезапно си припомни онази нощ на гробището, когато Бони ги накара да побягнат от нещо, което никоя от тях трите не видя.
— По-добре отново да се залавяме за работа — подкани ги Мередит. Елена се отърси от спомените и кимна.
— Ние… ние бихме могли да направим и гробище — рече колебливо Бони, сякаш прочела мислите на Елена. — Искам да кажа, в Къщата на духовете.
— Не — остро възрази приятелката й. — Не, ще се придържаме към това, което сме приели — добави с по-спокоен глас и отново се наведе над бележника си.
Известно време в салона не се чуваше нищо друго, освен тихото скърцане на химикалките и шумолящата хартия.
— Добре — каза накрая Елена. — Сега трябва само да измерим и отделните зони. Някой трябва да застане зад скамейките… Сега пък какво става?
Лампите в гимнастическия примигнаха и засветиха много по-слабо.
— О, не! — раздразнено извика Мередит. Лампите отново примигнаха, угаснаха, после засветиха едва-едва.
— Нищо не мога да прочета — оплака се Елена, като се взираше в белия лист. Погледна към Бони и Мередит, но лицата им представляваха две бели петна.
— Сигурно нещо не е наред с генератора за аварийното захранване — заключи Мередит. — Ще отида да доведа господин Шелби.
— Не може ли да довършим утре? — жално попита Бони.
— Утре е неделя — изтъкна Елена. — Освен това трябваше още миналата седмица да сме свършили с това.
— Ще отида да потърся господин Шелби — настоя Мередит. — Хайде, Бони, идваш с мен.
— Ние всички бихме могли… — започна Елена, но Мередит я прекъсна.
— Ако всички тръгнем да го търсим и не го намерим, после няма да можем да се върнем. Хайде, Бони, все пак се намираме в училище.
— Но там е тъмно.
— Навсякъде е тъмно, истински кошмар. Хайде, след като сме двете, няма страшно. — И тя задърпа колебаещата се Бони към вратата. — Елена, не пускай никого тук.
— Няма нужда да ми казваш. — Елена им отвори вратата и проследи с поглед как тръгнаха надолу по коридора. Когато силуетите им изчезнаха в полумрака, тя влезе вътре и затвори вратата.
Е, страхотна бъркотия, няма що, както обичаше да казва майка й. Приближи се към кашона, който бе донесла Мередит, и започна да връща вътре папките и бележниците. На слабата светлина те представляваха само неясни очертания. Чуваше се единствено дишането й. Тя беше сама в огромния полутъмен салон…
Някой я наблюдаваше.
Не можеше да си обясни откъде го знае, но беше сигурна. Някой зад нея в тънещия в полумрак гимнастически салон я дебнеше.
