Читать «Пробуждането» онлайн - страница 64

Елена хвърли последен поглед в далечината към фигурите на момчетата на футболното игрище, след което прекоси неохотно асфалтираната алея и се присъедини към Бони.

— Исках само да кажа на Стефан къде отивам — обясни тя. След като цяла седмица бе прекарала все в компанията на Стефан, сега изтръпна възбудено само при споменаването на името му. Всяка вечер през тази седмица той пристигаше в нейната къща, като се появяваше на предната врата обикновено към залез-слънце, с ръце в джобовете, облякъл сакото си и вдигнал яката му. Най-често излизаха да се поразходят в сумрака или седяха на верандата и разговаряха. Макар че не го беше казал на глас, Елена знаеше, че така Стефан се подсигурява никога да не остават сами. И така бе от нощта на бала. Пази честта ми, сухо и с болка си помисли момичето, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че има много повече от това.

— Ще преживее една вечер без теб — заяви грубо Бони. — Ако започнеш да говориш с него, ще забравиш да си тръгнеш, а аз бих искала да се прибера вкъщи навреме за вечеря.

— Здравейте, господин Шелби — поздрави Елена портиера, който продължаваше да чака търпеливо. За нейна изненада мъжът затвори едното си око и й смигна със сериозно изражение. — Къде е Мередит? — додаде тя.

— Тук — разнесе се глас зад нея и приятелката й се появи, понесла кашон, пълен с папки и бележници. — Взех някои неща от шкафчето ти.

— Това ли сте вече всички? — попита господин Шелби. — Добре, момичета, затворете и заключете добре вратата, така че никой да не може да влезе.

Бони, която тъкмо се канеше да прекрачи прага, се спря.

— Сигурен ли сте, че някой вече не е влязъл вътре? — попита предпазливо.

Елена я тласна по гърба между лопатките.

— Побързай — изимитира я грубо тя, — че искам да се прибера навреме у дома за вечеря.

— Няма никой вътре — увери ги господин Шелби и засука мустак. — Но вие, момичета, викайте, ако искате нещо. Аз ще съм наблизо.

Вратата се затръшна зад тях със звук, който отекна с някаква странна безвъзвратност.

— Хайде на работа — въздъхна примирено Мередит и остави кашона на пода.

Елена кимна и огледа просторния празен салон. Всяка година ученическият комитет използваше Къщата на духовете за събиране на средства. През последните две години Елена, Бони и Мередит бяха в комитета по украсата, но съвсем различно бе да си председател. Трябваше да взима решения, които щяха да касаят всички, а тя дори не можеше да разчита на направеното през изминалите години.