Читать «Пробуждането» онлайн - страница 46

Трябваше… трябваше да стигне до Елена. Но беше толкова слаб. Не биваше да е толкова… немощен… ако иска да помогне на Елена. Нуждаеше се… да…

Вратата на църквата зееше пред него.

Елена видя луната над лявото рамо на Тайлър. Изпита някакво странно удовлетворение, че тя е последното, което щеше да види. Викът заседна в гърлото й, задавен от страха.

И тогава нещо повдигна внезапно Тайлър и го запрати към надгробния паметник на дядо му.

Поне така й се стори. Момичето се претърколи настрани, задъхано и треперещо. Едната й ръка стисна разкъсаната рокля, а другата затърси някакво оръжие.

Но не се нуждаеше от такова. Нещо се движеше в тъмнината и тя видя човека, който бе изскубнал Тайлър от нея. Стефан Салваторе. Но това бе един непознат Стефан: красивите черти на лицето му бяха пребледнели и изкривени от ярост, зелените му очи изпускаха убийствени искри. Без дори да се движи, Стефан излъчваше такъв гняв и заплаха, че Елена се почувства по-изплашена от него, отколкото от Тайлър.

— Още когато се запознахме разбрах, че ти липсват всякакви маниери — заговори Стефан. Гласът му беше тих, студен и безучастен. И по някакъв начин я омагьоса. Не можеше да откъсне очи от него, докато той се движеше към Тайлър, който поклати замаяно глава и се опита да се изправи. Стефан се движеше като танцьор — всяко движение бе грациозно и овладяно. — Но нямах представа, че си толкова примитивен.

Удари Тайлър. Едрото момче бе замахнало с месестата си ръка, но Стефан го удари по лицето още преди ръката на Тайлър да го достигне.

Тайлър политна и падна върху съседния надгробен камък. Надигна се на колене и се изправи с усилие. Дишаше тежко, а очите му мятаха гневни мълнии. Елена видя струйката кръв, потекла от носа му. Тогава той се хвърли напред.

— Един джентълмен никога не натрапва компанията си — процеди Стефан и го удари странично. Тайлър отново се просна на земята, заровил лице в плевелите и храстите. Този път му трябваше повече време, за да се изправи, а кръвта течеше от двете ноздри и от устата му. Беше задъхан като подплашен кон, но отново се хвърли към Стефан.

Стефан сграбчи реверите на сакото му, сетне двамата се завъртяха в убийствена схватка. Той разтърси Тайлър два пъти силно и грубо, докато двата му месести юмрука се люшкаха немощно във въздуха. После Стефан пусна Тайлър.

— Джентълменът не обижда жените — продължи Стефан. Лицето на Тайлър бе сгърчено, очите му бяха изцъклени, но ръката му се протягаше към крака на Стефан, който го изправи на крака и го разтърси отново.

Противникът му се свлече изнемощяло като парцалена кукла и подбели очи. — И най-вече един джентълмен никога не наранява жена — продължи да говори Стефан, докато придържаше тежкото тяло на Тайлър изправено. Раздрусваше го, натъртвайки на всяка дума.

— Стефан! — извика Елена. Главата на Тайлър се люшкаше напред–назад с всяко разтърсване. Тя беше изплашена от ставащото пред очите й, ужасена от това, което Стефан би могъл да направи. Но най-вече я смразяваше гласът му — този студен глас, като острие на рапира, красив, смъртоносен и безжалостен. — Стефан, спри!