Читать «Стоманеното сърце» онлайн - страница 4

— Моля те — успях да прошепна. — Героите. Ти каза, че ще дойдат. Нека те го спрат!

— Понякога, синко — отвърна той, докато се освобождаваше от пръстите ми, — трябва да подадеш ръка на героите.

Той хвърли един поглед към Смъртоносното посочване и се промъкна край стената на нашата кабинка в следващата. Затаих дъх, после много внимателно надзърнах покрай стола. Трябваше да знам. Дори и да се спотайвах и да треперех, трябваше да видя.

Смъртоносното посочване прескочи гишето и се приземи от другата страна, откъм нас.

— И така, това няма значение — продължи бъбриво той. — Грабежът на банката ще ми даде пари, но не ми е нужно да купувам неща. — Той вдигна убийствения си показалец. — Главоблъсканица. За щастие, под душа си дадох сметка за нещо друго. Да убиваш хора всеки път, когато искаш нещо, може да бъде крайно неудобно. Нужно ми е да изплаша всички, да им покажа силата си. По този начин в бъдеще никой няма да ми отказва нещата, които искам да взема.

Скочи и сви зад една колона в другия край на банката, където изненада жена с дете на ръце.

— Да. Ограбването на банката е безсмислено заради парите, но да покаже какво мога… това е важното. Затова продължих по план. — Той посочи с пръст, уби детето и остави ужасената майка да прегръща купчинка кости и пепел. — Не се ли радвате?

Аз зяпах потресаващия образ на ужасената майка, която се мъчеше да стиска здраво одеялцето, а костите на детето се изплъзваха. В този миг за мен всичко стана много по-истинско. Страховито истинско. Внезапно ми призля, физически.

Епичният беше с гръб към нас.

Татко се измъкна от кабинката и грабна пистолета. Двама души, които се криеха зад колоната наблизо, тръгнаха към задната врата и почти събориха татко, когато минаха бързо край него.

Смъртоносното посочване се обърна. Баща ми все още беше на колене и се мъчеше да вдигне пистолета, а пръстите му се плъзгаха по покрития с пепел метал.

Епичният вдигна ръка.

— Какво правиш тук? — прогърмя глас.

Епичният се завъртя. Аз също. Струва ми се, че май всички се обърнаха по посока на този дълбок, мощен глас.

На прага откъм улицата стоеше фигура. Човекът беше осветен в гръб, само силует на яркото слънце зад него. Удивителен, херкулесов, вдъхващ страхопочитание силует.

Навярно сте виждали портрети на Стоманеното сърце, но нека ви кажа, че те са съвършено недостатъчни. Никоя снимка, запис или рисунка не могат да уловят този човек. Облечен беше в черно. Риза, тясна за нечовешки грамадните и могъщи гърди. Черни панталони, свободни, но не развлечени. Не носеше маска, както правеха доста от ранните Епични, а зад него плющеше великолепно сребристо наметало.

Маска не му трябваше. Този мъж нямаше нужда да се крие. Вдигна ръцете си и вятър отвори вратите от двете му страни. По пода се пръсна прах, разшумоляха се хартии. Стоманеното сърце се издигна на няколко сантиметра във въздуха и наметалото се нагъна около него. Плъзна се навътре в салона. Мишци като стоманени трегери, бедра като планини, врат като ствол на дърво. Но не беше тромав или нескопосан. Беше величествен, с катранено черната си коса, ъгловатата челюст, невъзможната физика и височината от близо два метра.