Читать «Стоманеното сърце» онлайн

Пролог

Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

Случи се преди десет години. Бях на осем. Двамата с татко се намирахме в Първа Обединена банка на улица „Адамс“. По онова време, преди Анексията, наричахме улиците със старите им имена.

Банката беше огромна. Един отворен салон с бели колони и червени килими. Широки врати, водещи по-навътре в сградата, и въртящи се — към улицата. Народът влизаше и излизаше на тълпи, като че салонът беше сърцето на грамаден звяр и изтласкваше кръв от хора и пари.

Бях коленичил с лице към облегалката на възголям стол и наблюдавах човешкия поток. Харесваше ми да гледам хората. Различните форми на лицата, прическите, дрехите, израженията. Тогава хората бяха толкова разнообразни. Вълнуващо.

— Дейвид, обърни се, ако обичаш — каза ми татко. Говореше меко. Никога не го бях чувал да повишава глас, освен онзи път, на погребението на мама. Споменът за мъката му в този ден и до днес ме кара да треперя.

Обърнах се намусено. Намирахме се отстрани на главния банков салон, в една от малките кабинки, където работеха специалистите по ипотеките. Нашата кабинка имаше твърде фалшиво излъчване. По стените висяха малки семейни снимки в дървени рамки, на масата имаше купа със стъклен похлупак, пълна с евтини бонбони, върху шкафа стоеше ваза с мърляви изкуствени цветя.

Имитация на уютен дом. Както и мъжът пред нас носеше на лицето си имитация на усмивка.

— Ако разполагахме с повече допълнителни гаранции… — рече специалистът по ипотеките и ни показа зъбите си.

— Всичко, което притежавам, е тук — отговори баща ми. Ръцете му бяха груби и мазолести, кожата му беше потъмняла от дните работа на открито. Майка ми би потръпнала, ако го беше видяла да отива на такава официална среща с работните си джинси и старата тениска с образ на комиксов герой.

Поне си беше сресал косата, макар вече да редееше. Май не му пукаше за това толкова, колкото на други мъже.

— Просто по-малко подстрижки, Дейв — казваше той и се смееше, прокарвайки ръка през тънката си косица. Не му отвръщах, че греши. Пак щеше да се подстригва толкова често, поне докато не му опада всичката коса.

— Просто не мисля, че мога да направя нещо по въпроса — говореше служителят. — И по-рано Ви се каза.

— Колегата Ви каза, че това ще бъде достатъчно — отвърна татко. Едрите му ръце лежаха допрени пред него. Изглеждаше угрижен. Много угрижен.

Човекът с ипотеките само продължаваше да се усмихва. Той потупа купчината документи върху бюрото.

— Днес светът е много по-опасно място, господин Чарлстън. Банката реши да не поема рискове.

— Опасен ли? — попита баща ми.

— Е, нали знаете, Епичните…

— Та те не са опасни — разпалено възрази татко. — Епичните са тук, за да ни помогнат.

Не, не пак това, рекох си аз.

Чиновникът най-сетне спря да се усмихва, сякаш татковият тон го бе изненадал неприятно.

— Не разбирате ли? — каза татко и се приведе напред. — Времената не са опасни. Чудесни са!

Онзи вирна глава.

— А не беше ли предишният Ви дом разрушен от Епичен?