Читать «Изпепелени» онлайн - страница 13

Форстийд потупва Партридж по рамото прекалено силно. Навежда се близо до него и прошепва:

– Да знаеш, не си прав. Баща ти не беше просто най-големият масов убиец в историята. Той беше най-успешният. Има разлика.

Партридж слага ръка върху вратата, готов да напусне стаята.

– Няма да продължавам да живея в лъжите му вместо него. Не съм негова марионетка и със сигурност още по-малко твоя.

Форстийд му се усмихва. Зъбите му почти светят – толкова са бели.

– Сякаш ти нямаш вече свои собствени лъжи, Партридж – казва той толкова тихо, че само Партридж да може да го чуе. – Ако ще започваш начисто, защо не започнеш от себе си?

Ел Капитан

Броня

Ел Капитан няма нож.

– Не ми и трябва – обяснява той на Хелмут. – Яко сме надрусани.

Той първо забеляза промяната в цвета на кожата на ръцете на Хелмут, които винаги висяха около врата му. В началото помисли, че е жълтеница, но след това поиска да му увеличат дозата, веднага щом надзирателката му каза, че това е химикал, отблъскващ онези лози, чиито тръни бяха остри като кучешки зъби.

– Имаме две сърца, два чифта бели дробове, два мозъка – повече или по-малко – обясни той. – Дозата на лекарството трябва да е двойна. Трябва да имате това предвид.

И сега кожата му изглежда така, сякаш цяло лято е бил на плаж: не червена и на мехури, а златистокафява; има почти метален блясък. Той си спомня как като дете имаше тен на ръцете, лицето и врата – фермерски тен или поне така го наричаха. Но този тен винаги беше смесен с мръсотия: двамата с Хелмут бяха от онези деца, които прекарваха много време на колелета, катереха се по дърветата и ровеха из калта. Може би той беше повече такъв, отколкото Хелмут. Всъщност като дете Хелмут донякъде изглеждаше изтънчен. Ел Капитан беше побойникът и хулиганът: нямаше друг избор – толкова млад се бе превърнал в мъжа в къщата.

С ръце, увити в кърпите, откраднати от шкафа в стаята му, той използва лозите, за да се качи до люка, който сега, след като въздушният кораб се беше обърнал на едната си страна, се бе озовал отгоре. Но къде е люкът? Не стърчи нагоре, както го беше оставил, когато излезе да търси Брадуел. Сигурно лозите са го затворили, когато са се увили около кораба.

Лозите, изглежда, усещат химикалите, които се излъчват от неговата и Хелмутовата кожа. Не отскачат, но със сигурност не са агресивни и сякаш се отдръпват настрани. Ел Капитан чува скърцането на тръните им върху външността на въздушния кораб. Умира от мъка заради това, че го драскат. Лозите го плашат – не само защото веднъж почти го бяха убили, но и защото не са естествени.

– В това място нещата не са така, както трябва – казва той на Хелмут.

Има предвид стадото същества, които пасат по склона. Дали са глигани? И децата – всички те са под деветгодишна възраст или поне така изглеждат, което означава, че са родени след Детонациите. Освен това, много от тях си приличат. Той не намира смисъл в това, но знае че нещата не са наред.

– Никак не са наред. Но кой съм аз, че да казвам, нали така?

– Кой съм аз? – повтаря Хелмут.