Читать «Изпепелени» онлайн - страница 15

Дърпа лозите, за да разхлаби дотолкова, че да може да отвори вратата.

Той е тук просто, за да види кораба, да бъде отново в него. Няма друго място на земята, където да се е чувствал толкова могъщ и да е имал усещането, че контролира нещата. Поглежда надолу към вътрешността на кораба. Лозите дотолкова спират светлината, че отворът прилича на тъмна дупка. Мирише на гнило. Може би плъховете са намерили начин да се вмъкнат и са изяли провизиите.

Пъхва вътре първо краката си и казва на Хелмут да се държи здраво. Спуска тежестта на двама им надолу. Ботушите му се удрят в нещо и въздушният кораб леко помръдва. Той обича този проклет кораб.

– Скъпа – казва той, – прибрах се у дома.

Въздушният кораб сега изглежда така, сякаш се намира под водата. Лозите покриват на ивици прозорците и спират слънчевата светлина. Той върви покрай седалките, пропълзява през вратата на кокпита[2] и влиза вътре. Отива до конзолата, прокарва ръце по копчетата, превключвателите и екраните. Те са странно чисти. Всъщност, изглеждат наскоро полирани. Счупеното стъкло е подменено. Той го докосва. Не, стъклото не е подменено. По някакъв начин е било поправено. Той може да усети неравните места там, където е било счупено и точно на това място стъклото е леко замъглено.

Кой е бил тук долу? Някой от хората на Кели ли? Ако те са поправили стъклото, дали са оправили и задната камера? Усеща надежда. Дали въздушният кораб работи? Разбира се, не може да излети с него. Лозите, които заедно притежават огромна сила, го държат на мястото му.

– Може и да успеем да вдигнем отново това бебче във въздуха – казва той на Хелмут. – Господи, добре е човек да застане отново тук на кормилото, нали?

– Нали? – повтаря Хелмут.

– Никога няма да го разбереш – не и по начина, по който аз го разбирам – казва той на брат си. – Ти не разбираш, Хелмут.

Тежестта на Хелмут върху гърба на Ел Капитан се размърдва.

– Не разбираш, Хелмут – казва той.

И е прав. Ел Капитан беше свикнал да мисли, че разбира брат си, защото си мислеше, че брат му е слабоумен – гротескна кукла, която щеше да седи върху гърба му завинаги. Но през последните няколко месеца Хелмут се беше променил: бе станал някак независим или може би брат му винаги е бил по-сложна личност, отколкото Ел Капитан беше смятал.

– Прав си – отвръща му той. – Прав си.

Поглежда надолу, където преди беше бъркотия от храна, петната от собствената му засъхнал кръв и търкалящата се калаена чаша.

– Можеше да умра тук.

– Можеше – казва Хелмут.

И тогава Ел Капитан си спомня лицето на Преша, надвесено над него – красивото ù лице и начина, по който тя докосна главата му и погледна в очите му. Тя се страхуваше, че той умира. Искаше да го спаси. Той искаше това да е доказателство, че тя го обича. Може би затова я целуна и ù каза, че я обича. Беше объркал нежността ù с любов. Преди това се страхуваше твърде много да ù каже какво чувства. Беше пропилял времето си, постъпвайки като страхливец, докато Брадуел действаше и я печелеше все повече. Но в този момент той се беше отърсил от страха си и бе избрал да живее истински.