Читать «Изпепелени» онлайн - страница 12

– Имам някои въпроси за световната история – бързо успява да излъже той. – Би ни помогнало, ако знаем как са действали другите водачи. Не мислите ли?

– Баща ти беше велик водач. Какво повече ти е нужно? – казва Пърди и нервно се усмихва.

На Партридж му се иска да накара Пърди да уреди среща с Гласингс, но не му харесва подозрителния поглед в очите на Форстийд. Затова въздъхва тежко, сякаш е отегчен.

– Още колко такива церемонии ще има? – пита отново той.

Пърди преглежда отново графика си. Набира дати и брои на глас до седем.

– Това е всичко. Общо седем възпоменателни церемонии. Не е зле.

– И след това можем да изкараме новата история – раздялата между теб и Айралийн и новината за новата ти любов, Лайда – казва Хопс. – Ще съобщим за бебето два месеца след това.

„Дали просто няма да продължат да отлагат?“ – безпокои се Партридж.

– Новата история за Лайда ще излезе скоро, нали? След дни, а не след седмици.

– Разбира се – уверява го Хопс.

– Просто излез там, отвън и си кажи репликите, Партридж. Позволи им да засвидетелстват своето уважение – добавя Форстийд.

– Добре, но без Айралийн – предупреждава ги Партридж. – Тя, така или иначе, се нуждае от почивка. Просто я изпратете у дома, ясно ли е?

Той е загрижен за Айралийн. Тя е подложена на голямо напрежение, чувства се наблюдавана под лупа и знае, че ролята ù ще се промени. Партридж я увери, че тя винаги ще има място в живота му като приятел, както и уважавана роля в обществото, но той просто още не знае как ще стоят нещата.

– Все още не можем да обещаем нищо за Айралийн – отвръща Хопс. – Знаеш, че там има много неизвестни фактори.

Той има предвид Мими, вдовицата на баща му и майка на Айралийн, която може да бъде непредсказуема.

– Не можем да бъдем заложници на Мими. Аз съм шефът. – Партридж се изправя и макар че онова, което току-що беше казал, да го кара да се чувства нервен, добавя:

– Този път Айралийн няма да присъства. Ясно ли е? Не искам тя да седи до мен при предаването на живо.

Лайда щеше да гледа, нали? Той си я представя такава, каквато я беше видял последния път. Тя носеше дълга, памучна, бяла нощница. Беше уморена – напоследък не спеше добре, но беше и неспокойна.

– Чувствам се като тигър в клетка – бе му казала тя. – Не зная още колко дълго ще мога да издържа. Кога ще се върнеш?

Той я целуна и отвърна:

– Веднага, щом мога – не можеше да ù обещае нищо, затова добави:

– Точно в момента моят собствен живот не ми принадлежи, но скоро това ще се промени. Това време ще дойде. Обещавам.

– Тази среща приключи – казва Партридж.

Понякога точно малките неща бяха онези, които го караха да се чувства толкова добре – като да обяви края на срещата. Не би трябвало да има такова значение, но му харесва да показва мускули и никой да не може да му се противопостави.

Форстийд отива до вратата пръв и се протяга към дръжката.

– Позволи ми – казва той.

Отваря вратата на Партридж. Ето я редицата от безупречно облечени опечалени. Главите им се завъртат и погледите им се насочват към Партридж. Той чува няколко сподавени ридания. Всички го гледат очаквателно.