Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 188
Ф. К. Каст
— И ценен урок ли беше това?
— Ще го нося вечно със себе си — отвърна тя.
— Значи си взела своята поука чрез нещо по-силно от всяко наказание, което мога да отсъдя. Научила си я чрез собственото си сърце. Затова няма да добавям нищо повече. Истината, която носиш в сърцето си, е достатъчен урок. Свободна си да правиш каквото пожелаеш.
Артемида се поклони, но преди да успее да напусне тронната зала на баща си, гласът му я спря.
— Едно последно нещо, дъще моя. Брат ти има нужда от теб. Давам ти силата, която ще ти е необходима, за да му помогнеш… ако избереш да го направиш.
Объркана, Артемида сведе отново глава. Разбира се, че щеше да помогне на Аполон.
— Благодаря ти, родителю.
— Не ми благодари все още, дъще. Любовта често е толкова болезнена, колкото е и сладка. Сега върви при Аполон.
Тъгата в могъщия глас на Зевс не можеше да се обърка с друго.
В мига, в който Артемида се освободи от присъствието на баща си, тя затвори очи и волята й я отнесе в подземния свят.
Трийсет и четвърта глава
— Артемида, моля те да се опиташ да разбереш и да измислиш начин да ми помогнеш — каза Аполон.
— Не мога! Няма! Не разбирам защо просто не оставиш нещата такива, каквито са. Памела изглежда щастлива. Защо искаш да променяш това? — Артемида откъсна подразнено една от съвършените рози с цвят на крем, които ограждаха тази част от пищните градини, простиращи се зад двореца на Хадес, чак до самия край на Елисейските полета. Когато се появи в подземния свят, тя едва успя да поздрави Памела, преди Аполон да обяви, че трябва да говорят и да я издърпа в градините. Трудно й бе да повярва на това, което чу.
Аполон въздъхна.
— Все още не съм говорил с нея. Исках първо да кажа на теб и да ми помогнеш да реша какво трябва да се направи със… — гласът му се губеше, докато крачеше неспокойно напред-назад по пътеката пред нея.
— Искаш да кажеш — какво трябва да се направи с незначителния факт, че богът на светлината мисли да напусне Олимп. Завинаги!
Аполон се намръщи.
— Не завинаги. Само за един живот.
— Определено ще е като цяла вечност за свят, лишен от неговия Аполон!
— Навярно можем да говорим с баща ни. Ти каза, че вече не ни е ядосан. Вероятно бих могъл да го убедя в…
— В какво! Да бъде теб? Да се погрижи колесницата ти да продължи да съпровожда слънцето в небето? Очакваш това от него? — Артемида отметна назад дългата си златиста коса, опитвайки се да игнорира думите, които кънтяха в главата й:
Аполон поклати нещастно глава и избърса челото си с ръка.
— Не… Аз… аз не зная какво да правя, сестро. Исках само един шанс. Изглеждаше единственият начин…
