Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 186

— Вече знаеш отговора, Памела. Все още ли обичаш Аполон?

— Разбира се! — отвърна тя без колебание.

Лина се усмихна.

— Това е така, защото любовта е едно от малкото неща, които можем да вземем с нас.

— А какво ще стане с… — Памела вдигна отново полупрозрачната си ръка. — Не съм същата, каквато бях преди.

— Не, не си същата, но духът ти притежава форма и чувства. Останалото зависи от теб и Аполон.

— За него няма ли да е като да обича призрак? — унило изрече Памела.

Лина пое отново ръката й.

— Харесва ми повече да го възприемам като любов към същността на един човек.

— Аз съм мъртва!

Този път сърцето й не потрепери, не се почувства, така, сякаш трябва да се събуди от кошмар. Случайни мисли прелитаха през ума й — притесняваше се за брат си, за родителите си и за Върнел, но в безпокойството й имаше нещо далечно, като от друг свят. Сякаш си спомняше сладък, повтарящ се сън. Не че ги бе забравила или че бе спряла да ги обича. Просто вече се чувстваше откъсната от живота. Чудеше се дали това не е някакъв вграден защитен механизъм на душата, предпазващ духа й от вечна скръб по онези, които оставя след себе си. Вечността… Все още й беше непонятно.

— Аз съм мъртва, но продължавам да съм себе си…

— Да, скъпа и ще бъдеш съвсем добре — каза Лина. После вдигна очи и се усмихна. — Ето че идват и нашите богове.

Хадес и Аполон крачеха към тях през покрития с цветя двор. Мрачният бог бе поставил ръка на рамото на приятеля си и му говореше разпалено, докато вървяха. Аполон кимаше в отговор, но щом видя Памела, вниманието му се насочи изцяло към нея, докато бързаше към мястото, където бяха седнали двете с Лина. Спря до скамейката.

— Изглеждаш толкова зле, колкото и след като змията те ухапа — каза Памела. — Ръката вече не те боли, нали?

— Не! — той почти се разсмя. — Нито една рана не е останала в тялото ми. — Аполон си позволи да прокара леко пръсти по бузата й. — Превърна ли се отново в себе си, сладка Памела?

— Да, така мисля. По някакъв начин съм различна, но все пак съм себе си. Може би съм повече себе си откогато и да било — в гласа й прозираше учудването й от този факт.

— А прощаваш ли ми за това, че откраднах душата ти и я доведох тук?

Памела разгледа красивото му лице. Дина беше права. Тя трябваше да вземе любовта със себе си, заедно с още някои неща — като вярата, надеждата и прошката.

— Всичко е наред, Аполоне. Прощавам ти — изрече тя.

Смълчан, богът на светлината падна на колене, зарови глава в скута й и докато тя галеше косите му, Аполон ридаеше.

На планината Олимп Зевс слушаше Артемида, която довършваше историята си. Богинята ловджийка бе впечатляваща в гнева си, но не само това. Тя беше страстна в защитата на съвременните смъртни. Заинтригуван, Зевс гледаше как дъщеря му бърше сълзи от прекрасното си лице, описвайки гибелта на смъртната жена, която — по нейните думи — брат й обича. Трудно му бе да повярва в промяната у нея. Артемида никога не бе проявявала особена загриженост към смъртните. Не беше жестока с тях — просто бе надменна, хладна и недостижима. Хората принасяха жертви на богинята ловджийка, молеха се за помощта й и от време навреме, ако й хрумне, Артемида дори изпълняваше желанията им. Но никога, през всички векове на своето съществуване, Зевс не я бе виждал да плаче за смъртен. Сега тя говореше с искрена топлота за барда, приютил нея и нейния брат близнак. Сякаш наистина я бе грижа за смъртния мъж. Всичко това беше пленително.