Читать «Среднощни кули» онлайн - страница 2

По един близък склон се изсипа чакъл.

Лан измъкна стрела от вързания за седлото на Мандарб колчан. Откъде бе дошъл звукът? „Отдясно.“ От юг. Някой се приближаваше иззад него.

Не спря Мандарб. Всяка промяна в ритъма на копитата щеше да предупреди непознатия. Вдигна лъка с плавно движение. Усещаше потта по пръстите си в ръкавиците от еленова кожа. Опъна тетивата и вдиша миризмата на стрелата. Гъши пера и смола.

Иззад хълм откъм юг излезе човек и замръзна на място. До него крачеше стар товарен кон с гъста грива. Животното продължи напред и се спря едва когато въжето на шията му се изпъна.

— Лорд Мандрагоран! — рече мъжът, забърза напред и задърпа коня след себе си. — Намерих ви най-сетне. Предположих, че сте хванали по пътя Кремер!

Лан отпусна лъка и спря Мандарб.

— Познавам ли те?

— Донесох припаси, милорд! — мъжът бе с черна коса и смугла кожа. Пограничник навярно. Обзет от нетърпение продължи напред — дърпаше въжето на тежко натоварения кон с дебелопръстата си ръка. — Помислих, че няма да ви е достатъчно храната. Палатки — четири, за всеки случай, — и вода също. Зоб за конете. И…

— Кой все пак си ти? — изръмжа Лан. — И откъде знаеш кой съм аз?

Мъжът спря рязко.

— Бюлън съм, милорд. От Кандор?

От Кандор… Лан си го спомни — младо пъргаво момче.

— Бюлън? Беше преди двайсет години, човече!

— Знам, лорд Мандрагоран. Но когато в двореца се разчу, че Златният жерав е вдигнат, знаех какво трябва да направя. Изучил съм меча добре, милорд. Дойдох да тръгна с вас и…

— Вестта за пътуването ми е стигнала до Айездайшар?

— Да, милорд. Ел’Нинив… тя дойде при нас, нали разбирате. Каза ни какво сте направили. И други се събираха, но аз тръгнах пръв. Знаех, че ще имате нужда от припаси.

„Да я изгори дано тая жена“, помисли си Лан. И го беше накарала да се закълне, че ще приеме пожелалите да яздят с него! Е, щом тя можеше да си играе с истината, можеше и той. Бе казал, че ще вземе всеки, който пожелае да язди с него. Този мъж не беше на кон. Следователно можеше да му откаже. Дребна отлика, но двайсетте години с Айез Седай го бяха научили на някои нещица — как да внимава с думите си, примерно.

— Върни се в Айездайшар — каза Лан. — Кажи им, че жена ми е сгрешила и че не съм вдигнал Златния жерав.

— Но…

— Нямам нужда от теб. Хайде, да те няма.

Смуши Мандарб и подмина застаналия на пътя мъж. За няколко мига си помисли, че ще се подчини на заповедта му, макар измъкването от клетвата да глождеше съвестта му.

— Баща ми беше малкиер — каза зад него Бюлън.

Лан продължи напред.

— Загина, когато бях на пет — подвикна Бюлън. — Оженил се за кандорка. Убиха ги разбойници. Не ги помня добре. Помня обаче едно нещо, което татко ми каза: че някой ден ще се сражаваме за Златния жерав. Само това ми остана от него.

Лан неволно се озърна през рамо. Бюлън държеше във вдигнатата си ръка тънка кожена каишка — хадори на малкиер, заклел се да воюва със Сянката.