Читать «Конспирация за короната» онлайн - страница 29

ДеУитт бе казал на Ейдриън, че е оставил меча зад олтара, така че те се отправиха натам.

Наближавайки първия ред пейки, двамата внезапно застинаха. Тяло лежеше по лице в локва прясна кръв. Заоблената дръжка на кама стърчеше от гърба му. Докато Ройс бързо оглеждаше за меча на Пикъринг, Ейдриън потърси признаци на живот у наръгания. Мъртъв; от меча нямаше и следа. Ройс потупа Ейдриън по рамото и посочи към златната корона, търкулнала се до другата страна на колоната. И двамата осъзнаха цялата тежест на ситуацията - крайно време бе да изчезват.

Отправиха се към вратата. Ройс поспря за миг, за да се убеди в празнотата на залата. Изсулиха се от параклиса, затвориха врата и се отправиха към спалнята.

- Убийци!

Викът се разнесе тъй отблизо и така страховито, че и двамата се обърнаха с приготвени оръжия. Ейдриън бе извадил два меча - дълъг и къс; Ройс държеше великолепен кинжал с бяло острие.

Пред отворената врата на параклиса стоеше брадато джудже.

- Убийци! - викна отново то: излишно. Вече се разнасяше тропот на крака и след секунда войници с приготвени оръжия заливаха коридора от двете страни.

- Убийци! - джуджето продължи да ги сочи. - Те убиха краля!

Ройс повдигна резето на водещата към спалнята врата и бутна, но тя

не поддаде. Опита отново, но вратата не помръдваше.

- Хвърлете оръжията или ще ви накълцаме на място! - заповяда войник. Той беше висок човек с рунтави мустаци, които настръхваха, докато той скърцаше със зъби.

- Колко мислиш са? - прошепна Ейдриън. Стените ехтяха от звуците на още пристигащи войници.

- Твърде много - отвърна Ройс.

- След минутка ще са доста по-малко - увери го Ейдриън.

- Няма да успеем. Не мога да отворя вратата, нямаме изход. Изглежда някой я е залостил отвътре. Не можем да се бием с цялата охрана на замъка!

- Свалете ги веднага! - викна командващият и направи крачка към тях, докато вдигаше меча си.

- По дяволите - Ейдриън остави остриетата си да се отпуснат на земята. Ройс стори същото.

- Отведете ги - излая войникът.

* * *

Олрик Есендън се сепна. Не бе в стаята си. Леглото бе далеч по-тясно от обичайното и липсваше обичайният кадифен балдахин. Стените бяха от гол камък; само малък скрин и масичка украсяваха мястото. Изправи се, разтривайки очи и скоро осъзна къде е. Бе заспал, очевидно преди няколко часа.

Погледна към Тили, голият гръб и рамото на която се подаваха изпод юргана. Олрик се зачуди как тя може да спи при цялата тази суматоха. Изтърколи се от леглото и затърси нощната си риза. Разграничаването на облеклото бе лесно дори и в мрака: нейното бе лен, неговото - коприна.

Събудена от движението му, Тили запита уморено:

- Какво не е наред?

- Нищо, заспивай - отвърна Олрик.

Тя можеше да проспи и ураган, но напускането му винаги я събуждаше. Не бе виновна за заспиването му, но той си я обвиняваше така или иначе. Олрик мразеше да се събужда тук. Мразеше Тили дори още повече и бе наясно с парадокса. През деня нуждата й от него го привличаше, но на сутринта го отблъскваше. Ала тя бе най-красивата от всички слугини в замъка. Олрик не се интересуваше от благородните дами, които баща му канеше. Те бяха високомерни и смятаха девствеността си за по-ценна от короната. Намираше ги отегчителни и глупави. Баща му не смяташе така. Олрик бе само на деветнадесет, но отецът вече го притискаше да си избере булка.