Читать «Проектът Калигула» онлайн - страница 15

— Интересува ме кой е бил личният й лекар или лекари. Господин Дериън не е попълнил тази част.

— Той няма откъде да знае. Никога не е получавал сметките. Тони живее самостоятелно още от колежа и не съм сигурна кой е лекарят й. Тя никога не боледува, има повече енергия от всеки, когото познавам. Вечно е в движение.

— Знаете ли за някакви бижута, които е носила редовно? Пръстени, гривна, колие, които рядко е сваляла? — попита Скарпета.

— Не.

— Ами часовник?

— Не мисля.

— Нещо като черен пластмасов спортен часовник, електронен? Голям черен часовник?

Госпожа Дериън поклати глава.

— Виждала съм подобни часовници у хора, участващи в изследвания. Сигурна съм, че и вие сте ги виждали, с вашата професия. Часовници, които следят сърдечния ритъм или се носят от хора с нарушения на съня например — продължи Скарпета.

Надежда проблесна в очите на госпожа Дериън.

— Ами когато сте видели Тони в Деня на благодарността? — каза Скарпета. — Възможно ли е да е носела часовник като този, който ви описах?

— Не. — Госпожа Дериън поклати глава. — Точно това имам предвид. Може да не е тя. Никога не съм я виждала да носи подобно нещо.

Скарпета й каза, че вече може да види тялото, и двете станаха и отидоха в съседната стая. Тя бе малка и гола, само с няколко снимки на нюйоркски небостъргачи на бледозелените стени. Прозорецът за наблюдение се намираше на нивото на кръста, горе-долу толкова високо, колкото ковчег върху постамент, а от другата му страна имаше стоманена преграда — всъщност вратите на асансьора, който бе издигнал тялото на Тони Дериън от моргата.

— Преди да отворя преградата, трябва да ви обясня какво ще видите — каза Скарпета. — Искате ли да седнете на дивана?

— Не. Не, благодаря. Ще остана права. Готова съм. — Очите й бяха ококорени и пълни с паника, дишаше учестено.

— Ще натисна един бутон. — Скарпета посочи табло с три бутона върху стената, два черни и един червен, като на старите асансьори. — И когато преградата се отвори, ще видите тялото.

— Да. Разбирам. Готова съм. — Едва можеше да говори, толкова уплашена беше. Тресеше се като от силен студ и дишаше тежко, сякаш току-що е правила упражнения.

— Тялото се намира върху носилка на колелца в асансьора, от другата страна на прозореца. Главата й ще е тук, отляво. Останалата част от нея е покрита.

Скарпета натисна горния черен бутон и стоманените врати се разделиха със силно стържене. През надраскания плексиглас се видя Тони Дериън, завита със син чаршаф, с бледо лице, със затворени очи, с безцветни сухи устни, тъмната й коса все още влажна от миенето. Майка й притисна ръце към прозореца. Пое си дъх и запищя.

2.

Безпокойство човъркаше Пийт Марино, докато оглеждаше малкия едностаен апартамент и се опитваше да разгадае неговата индивидуалност и настроение, интуитивно да долови онова, което има да му каже той.

За него жилищата бяха като мъртъвците. Можеха да кажат много неща, ако разбираш безмълвния им език. Първото, което го смути, бе, че лаптопа и джиесема на Тони Дериън ги няма, а зарядните им устройства все още са включени в контактите. Тормозеше го и фактът, че като че ли нищо друго не липсваше и не беше пипано. Полицията вече бе решила, че апартаментът няма нищо общо с убийството. Но той усещаше, че някой е бил тук. Не знаеше как, това бе едно от онези чувства, които изпитваше с тила си, сякаш нещо го наблюдава или се опитва да привлече вниманието му, а той не може да разбере какво е.