Читать «Залезът на полумесеца» онлайн - страница 219

Чу трополене, когато стрелецът се прехвърли на издигнатата палуба на кърмата, бързо се оттегли при падналата мачта, прекрачи я и се скри в сянката на дебелия край. Тихо откачи трите метателни стрели, бръкна в джоба си, извади една монета, стисна я в ръка и зачака.

Стрелецът се придвижваше бавно, оглеждаше внимателно главната палуба за подозрителни сенки, преди да се спусне долу. После слезе по една от двете стълби, които водеха до горната палуба — за късмет на Пит, по по-близката до него.

Пит чакаше търпеливо и когато стрелецът наближи, изви ръка и само с движение на китката запрати монетата. Тя падна, където се целеше, близо до скелета, и заподскача по смълчаната палуба.

Изненаданият стрелец веднага се извъртя по посока на шума и забеляза смътната фигура с копие в ръката. Веднага заби два куршума в скелета и пред смаяните му очи той се разпадна на прах. Изненадата му обаче не трая дълго, защото Пит вече се беше изправил и от около шест метра запрати метателната стрела.

С изненада установи, че древното оръжие е много добре уравновесено — улучи стрелеца в хълбока. Мъжът изстена от болка и се завъртя, по случайност избягвайки втората стрела, която само го бръсна по гърдите. Без да откъсва очи от Пит, арабинът се опита да извади стрелата, но не успя, защото и третата полетя към него. Той инстинктивно се дръпна, за да я избегне, но под краката му зейна празнина.

С писък се строполи в люка. Чу се ужасният пукот на строшени кости, след това настъпи мъртвешка тишина.

— Али? — повика Закар от носа. Обаче нямаше кой да му отговори.

96.

За втори път само, за няколко минути Съмър трябваше да взима решение на живот и смърт. Дали да се върне, или да продължи напред? Нямаше представа кога таванът се е спуснал под водата. Може би преди метър-два, а може би преди петдесет? Обаче трябваше да плува срещу течението и колкото и да беше слабо, тези петдесет метра щяха да й се сторят километър. Този път се вслуша в инстинктите си и бързо взе решение. Ще продължи напред.

Със загребване и ритане се стрелна под водата, като от време на време с ръце и глава удряше каменните стени. След всяко второ загребване вдигаше ръка, надяваше се, че ще попадне на някаква вдлъбнатина, където ще намери глътка въздух. Обаче всеки път напипваше камък. Сърцето й започна да бие по-силно и трябваше да се пребори с рефлекса да издиша. Обхвана я паника. Откога беше под вода? Минута или две? Струваше й се цяла вечност. Но какъвто и да беше отговорът, знаеше, че по-важното е колко още може да издържи.

Опита да плува по-бързо, но имаше усещането, че движенията й са като в забавен кадър, защото мозъкът се бореше за кислород. Ръцете и краката й започнаха да парят, защото въздействието на хипоксията изсмукваше мускулите. Черната като мастило вода сякаш стана още по-черна пред очите й и тя вече не усещаше солта да им пари. Един вътрешен глас й крещеше да не губи кураж, но тя започна да усеща, че губи сили.