Читать «Работилницата на дявола» онлайн - страница 50

Последните лъчи на слънцето едва-едва осветяваха ръбовете на масата и столовете. Зол постоя няколко минути, потънал в мисли. Сетне чу, че хеликоптерите, излитат, и ги видя да минават над двора на затвора и над езерото. Наблюдава ги, докато не се превърнаха в точици в отслабващата светлина.

— Юнак две, тук Юнак едно. Времето ни над мишената е точно десет минути — каза Зинго на пилота на другия хеликоптер „Блекхоук“, който летеше от дясната му страна.

— Юнак две, прието — отговори капитан Дон Ейбрамс от втория хеликоптер.

Ник Зинго седеше до пилота. Двата хеликоптера летяха над езерото. Той бе решил да ограничи времето на полета над мишената, за да избегне проблеми с цивилното население. Планът беше да прелетят два пъти над тресавището покрай брега и да хвърлят във водата реактивно гориво. После двамата стрелци с картечници щяха да изстрелят куршуми с фосфорни върхове в напоената с гориво трева и да запалят мочурището. Времето на полета над мишената щеше да бъде около десет минути.

Ник бе правил това и преди по време на незаконна сухопътна операция на ЦРУ в Панама и знаеше, че трябва да са готови да се издигнат бързо, за да не бъдат засегнати от експлозията. Зинго погледна другия „Блекхоук“, който летеше на десетина метра вдясно, и грабна микрофона.

— Юнак две, пази колелата и запали блатата — каза той, когато наближиха тресавището.

Вторият „Блекхоук“ свърна надясно. Неизвестно защо, Дон Ейбрамс не потвърди съобщението.

Хеликоптерът на Зинго бавно прелетя над мочурището, а стрелците отвориха клапата и изсипаха хиляди литри реактивно гориво в тръстиките, после се наведоха през вратата и започнаха да изстрелват куршумите с фосфорни върхове, които експлодираха веднага при съприкосновението с тинестата земя. Горивото се запали и се вдигна огромно кълбо оранжев огън.

На петстотин метра на север, в кабината на втория „Блекхоук“, капитан Дон Ейбрамс извършваше същата операция. Той беше опитен боен пилот, участвал в безброй акции по време на войната в Персийския залив. Ейбрамс беше сговорчив и това поддържаше спокойствието на екипажа му, но цял следобед се чувстваше много странно. От време на време го обземаше гняв за неща, които обикновено би отминал със смях. На два-три пъти му се зави свят, но тези усещания преминаха бързо. Постепенно капитан Ейбрамс осъзна, че се съмнява в целта на акцията — нещо, което никога не му се беше случвало. Той беше стриктен и изпълнителен, но цял следобед гневно се питаше: „Какво правя тук, по дяволите?“

Ейбрамс погледна хеликоптера на Зинго, който вече се намираше на около хиляда метра и летеше ниско. От вратата се изсипа поток от куршуми, последван от мощна експлозия. След няколко секунди ударните вълни надиплиха водата, рикошираха в хеликоптера на Ейбрамс и го разклатиха. Това предизвика у него пристъп на необоснован, злобен гняв.

— Готов съм за стрелба — каза по микрофона единият стрелец.

— Аз издавам заповедите тук, по дяволите! — сопна се капитан Ейбрамс.