Читать «Работилницата на дявола» онлайн - страница 35

Майк Холивуд се опита да стане.

— Мисля, че имам счупени ребра — изпъшка той.

— Тия простаци ни изхвърлиха от проклетия влак — повтори Лъки и помогна на Майк Холивуд да се изправи.

Двайсет и две годишният мъж изстена и извика от болка.

— „Шварценегер е рушител на домове“ — замислено каза Лъки, гледайки фланелката му, — но ти и аз сме развалини без домове.

Зелената поляна се намираше на брега на голямо езеро. Водата беше студена и чиста. Лъки съблече фланелката и панталона си, махна найлоновите чували от краката си, нагази в езерото и изми косата си и изтърка с ръце тялото си, като внимаваше да не разкървави раните на устните си. Студената вода малко го отрезви.

— Този живот започна да ми писва — каза той, когато излезе от водата и седна на бельото си, сложено върху един голям камък. — Може би трябва да престана да пътувам по товарните влакове и да отида в Калифорния да бера плодове. А може би твоят баща ще ми даде някоя роля и ще стана звезда.

— Няма да искаш да работиш за него. Той е пълен задник — през стиснати зъби каза Майк, който още се държеше за ребрата. — Но понякога ми липсва… Не знам защо… Предполагам, защото…

— Защото е единственият ти роднина — довърши мисълта му Лъки.

Майк и по-рано бе изпадал в крайно противоположни настроения — гняв и омраза, последвани от чувство за самота и копнеж. Той отчаяно се нуждаеше от баща — услуга, която по-възрастният скитник не беше готов да му направи. Лъки обикновено търсеше нещо за пиене и постоянно се бореше да не изпадне в делириум тременс — онези страшни халюцинации, предизвикани от намаляващото въздействие на алкохола и разрушителното му въображение. Той бе изпадал два пъти в това състояние и веднъж крещя толкова отчаяно, че четирима скитници го заведоха в спешното отделение на една болница в Уилмингтън, Делауеър, докато Лъки гонеше въображаемите змии и буболечки, които мислеше, че пълзят по тялото му и гризат очите му.

Сега Лъки нямаше пари и алкохол. Трябваше да започне да работи, за да си осигури пиене, преди отново да бъде повален от проклетия делириум тременс.

Той погледна към езерото. На около петстотин метра имаше рибарско селище. После насочи погледа си на другата страна и видя огромна каменна сграда.

— Какво е това, по дяволите? — попита Лъки.

На около километър и половина се разнасяше прахоляк от превозно средство, движещо се по черен път.

— Прилича на затвор — отговори Майк.

Двамата гледаха с нарастваща паника как превозното средство се приближава към тях. Беше военен джип, боядисан в камуфлажен зелен цвят. Лъки и Майк бързо събраха нещата си и се скриха в храстите. Джипът спря там, където бяха седели. Шофьорът беше войник, на задната седалка имаше още двама. Всички бяха въоръжени до зъби.

— Имат пушки — прошепна Майк. — Немски автомати — рече Лъки.

Войникът, който се намираше най-близо до тях, извади мегафон и извика:

— Няма да ви гоним, но тази територия е военна собственост. Видяхме ви с биноклите. Слушайте какво ще ви кажа… Разкарайте се оттук. Отидете на магистралата или в село Ванишинг Лейк. Видим ли ви отново тук, ще ви изнесем с краката напред.