Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 90

— Ще мога ли да го видя?

— Не. Искам да му напишеш писмо.

— Каква полза да му пиша? Ендър никога не отговори на нито едно от писмата, които му изпратих.

Граф въздъхна.

— Той отговаряше на всяко получено писмо.

Трябваше й само секунда, за да проумее.

— Наистина вониш като мърша.

— Изолацията е… оптималната околна среда за творческото мислене. На нас ни бяха нужни неговите идеи, а не… но нищо. Не е нужно да се оправдавам пред теб.

Тогава защо го правиш? Тя обаче не зададе въпроса гласно.

— Но той се е отпуснал. Кара я по инерция. Искаме да го тласнем напред, а той се съпротивлява.

— Може би ще направя услуга на Ендър, ако ви кажа да вървите по дяволите.

— Ти вече ми помогна. Но можеш да ми помогнеш още малко. Пиши му.

— Обещавате ли да не съкращавате нищо от това, което ще напиша?

— Не мога да обещая такова нещо.

— Тогава забравете за писмото.

— Не е толкова трудно. Ще напиша сам писмото ти. Можем да използваме и предишните ти писма, за да се доближим до стила ти. Нищо по-просто.

— Искам да го видя.

— Ще получи първата си отпуска, когато навърши осемнайсет години.

— Нали му бяхте казали, че ще я получи, когато навърши дванайсет?

— Изменихме правилника.

— И от къде на къде трябва да ви помагам?

— Не помагай на мен. Помогни на Ендър. А какво значение има, ако това ще е от полза и за нас?

— Кой знае какви ужасни неща му правите там, в онова училище?

Граф се навъси.

— Драга Валънтайн, скъпо момиченце, ужасните неща тепърва предстоят.

Ендър бе прочел четири реда от писмото, преди да осъзнае, че то не е написано от друг войник във Военното училище. Беше пристигнало по обикновения начин — когато включи чина си, му бе съобщено, че за него има писмо по пощата. Прочете четири реда от писмото, после зачете края и разгледа подписа. После отново зачете началото и се сви в леглото, за да прочете отново и отново следните думи:

Ендър,

Мръсните копелета не са ти предали нито едно от писмата ми. Досега съм ти писала сигурно стотици пъти, но ти сигурно вече си мислиш, че изобщо не съм ти писала. Знай, че ти писах. Не съм те забравила. Спомням си рождения ти ден. Спомням си всичко. Някои хора може да си мислят, че щом си станал войник, ти си вече жесток и безмилостен и обичаш да причиняваш болка на хората като десантниците от видеофилмите. Но аз знам, че това не е вярно. Ти по нищо не приличаш на знаеш кой. Той сега се прави на по-добър, но все още си е такъв гадняр по душа. Ти може и да имаш вид на безчестен, но мен това не може да ме заблуди.

Всичко е както го знаеш постаруму.

Приеми цялата ми обич, керино ушенце,

Вал

Не ми отговаряй, сигурно ще фсихоанализират писмото ти.

Очевидно писмото беше написано с пълното одобрение на преподавателите. Но нямаше съмнение, че е писано от Вал. Правописът на „фсихоанализират“ и думата „гадняр“, с която наричаше Питър, шегата, която си правеше, като произнасяше „старуму“ като „умуване“, бяха все неща, които никой друг освен Вал не можеше да знае.