Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 92

И я целуна.

Не бе имал намерение да направи това. Намерението му бе да остави змията да го ухапе по устните. Или може би да изяде змията жива, както би направил това Питър от огледалото, Питър с окървавената брадичка и змийската опашка, провиснала между устните му. Но вместо това я целуна.

И змията в дланите му набъбна и придоби друга форма. Форма на човек. Беше Валънтайн и сега тя то целуна.

Змията не можеше да бъде Валънтайн. Беше я убивал прекалено често, за да е сестра му. Питър я бе поглъщал прекалено често. Не, не можеше да приеме, че това е била Валънтайн.

Това ли именно са искали да постигнат, като са му позволили да прочете нейното писмо? Не му пукаше.

Тя се изправи от пода и отиде до огледалото. Ендър накара фигурката си също да стане и да тръгне с вея. Двамата застанаха пред огледалото, където вместо свирепия образ на Питър стояха дракон и еднорог. Ендър протегна ръка и докосна огледалото, стената рухна и пред очите им се разкри огромно стълбище, което водеше надолу. От двете му страни тълпи хора надаваха радостни викове и крясъци. Заедно, ръка в ръка, той и Валънтайн заслизаха по стълбите. Сълзи изпълниха очите му, сълзи на облекчение, че най-сетне бе излязъл на свобода от стаята на Края на света. И тези сълзи му попречиха да види, че всеки човек от тълпата имаше физиономията на Питър. Той само знаеше, че където и да отиде в този свят, Валънтайн щеше да бъде с него.

Валънтайн прочете писмото, което д-р Лайнбъри й бе дала.

„Драга Валънтайн — пишеше в него, — отправяме ти голяма благодарност и похвала за твоите усилия в името на военните дела. С настоящето те известяваме, че си кавалер на Звездата на Лигата на човечеството — първа степен, която е най-високата военна награда, давана на цивилни лица. За съжаление органите за сигурност на МФ не ни разрешават да направим тази награда публично достояние преди успешното завършване на текущите операции, но бихме искали да те известим, че усилията ти се увенчаха с успех.

Искрено твой, генерал Шимон Леви, Стратегос“

Когато Валънтайн прочете повторно писмото, д-р Лайнбъри го взе от ръцете й.

— Наредено ми е да ти го дам да го прочетеш и след това да го унищожа. — Тя извади от едно чекмедже запалка и подпали листа. Той изгоря с буен пламък в пепелника. — Какви бяха новините? — попита тя. — Добри или лоши?

— Продадох брат си — отвърна Валънтайн. — И току-що ми платиха.

— Звучи малко мелодраматично, нали, Валънтайн?

Валънтайн излезе от кабинета, без да отговори.

Същата нощ Демостен заклейми яростно законите за ограничаване на раждаемостта. На хората трябваше да се разрешава да имат по колкото си искат деца и излишното население да се изпраща в други светове, за да се разсели човечеството из цялата галактика и никакво бедствие или нашествие да не могат да заплашат някога човешката раса с унищожение. „Най-високата благородническа титла, която може да бъде дадена на някое дете, пишеше Демостен, трябва да е Третак!“