Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 52

— Копеле — рече Бонсо.

— Не е моя вината, че ми даде тази заповед пред всички — каза Ендър. — Но ако искаш, ще се престоря, че ти си спечелил този спор. А утре можеш да ми кажеш, че си взел друго решение.

— Няма нужда да ме учиш какво да правя.

— Не искам другите момчета да мислят, че си отстъпил. Няма да можеш да ги командваш след това.

Бонсо го намрази заради този жест, заради благородството му. Сякаш Ендър по свое благоволение му позволяваше да е командир. Какво унижение, но той нямаше друг избор. Изобщо нямаше избор. На Бонсо не му хрумна, че грешката бе негова, тъй като бе дал на Ендър несъстоятелна заповед. Той само знаеше, че Ендър го бе победил, а после му бе натрил носа с великодушието си.

— Някой ден ще ми паднеш — рече Бонсо.

— Сигурно — отвърна Ендър.

Светлините угаснаха, последва звънецът за лягане. Ендър се върна в помещението с мрачна физиономия. Победен. Сърдит. Другите момчета си направиха съответния извод.

А на сутринта, когато Ендър тръгваше за закуска, Бонсо го спря и заговори на висок глас:

— Промених решението си, дребосък. Може би, като тренираш със своите малчугани, ще успееш да научиш нещо и ще мога по-лесно да те разменя. Готов съм на всичко, за да се отърва по-бързо от теб.

— Благодаря, сър — рече Ендър.

— На всичко — прошепна Бонсо. — Надявам се да се „простудиш“.

Ендър му отправи благодарствена усмивка и излезе. След закуска той отново потренира с Петра. Целия следобед наблюдаваше занятието на Бонсо и си набелязваше начини за унищожаването на армията му. По време на свободните занимания той, Алей и останалите работиха до изнемогване. Мога да го победя, мислеше си Ендър, докато лежеше в леглото си с пулсиращи мускули, които сега се отпускаха. Наистина мога.

Четири дни по-късно армия „Саламандър“ проведе сражение. Ендър тръгна след истинските войници, които кретаха по коридорите към бойната зала. По стените имаше две светлинни маркировки — зелено-зелено-кафявата на „Саламандър“ и черно-бяло-черната на „Кондор“. Когато стигнаха до обичайното място на бойната зала, те завариха този път разделен на две коридор — зелено-зелено-кафява лента, която водеше наляво, и черно-бяло-черна лента, която водеше надясно. След още един завой надясно армията спря пред празна стена.

Взводовете заеха позиция мълчешком. Ендър бе застанал най-отзад. Бонсо даваше нарежданията си.

— Взвод А! Хващате се за скобите и се отправяте нагоре. Б — поемате наляво. В — вдясно, а Г — надолу. — Той се убеди, че взводовете имат нужната ориентация, за да изпълнят указанията, и добави: — А ти, малък глупако, изчакай четири минути и после мини през портала. Да не си посмял дори да издърпаш пистолета си.

Ендър кимна. Изведнъж стената зад Бонсо стана прозрачна. Значи това изобщо не бе стена, а силово поле. Бойната зала също бе по-различна. Из въздуха се виждаха огромни кафяви сандъци, които закриваха отчасти гледката. Значи това бяха препятствията, които войниците наричаха „звезди“. Явно че бяха хаотично разхвърляни, а Бонсо, изглежда, съвсем не се интересуваше от местонахождението им. Войниците, изглежда, вече знаеха как да се справят със звездите.