Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 51

— Ще се готвим заедно.

Още много други момчета поискаха да дойдат.

— Разбира се — каза Ендър. — Ако идвате за работа. Ако идвате, за да се фръцкате насам-натам, без вас! Нямам никакво време за губене.

И те не си губеха времето. Ендър непохватно обясняваше онова, което бе видял, като разработваше свои начини да го прави по-добре. Но в края на свободните занимания те вече бяха научили някои неща. Бяха уморени, но бяха схванали тънкостите на част от уменията.

— Къде беше? — попита Бонсо.

Ендър стоеше изопнат до леглото на командира си.

— Тренирах в бойната зала.

— Чувам, че се упражняваш с някои момчета от наборната си група.

— Не бих могъл да се упражнявам сам.

— Няма да търпя войни от „Саламандър“ да се мотаят с разни новобранци. Ти вече си войник.

Ендър го гледаше, без да продума.

— Чу ли ме, Уигин?

— Тъй вярно, сър.

— Повече никакви тренировки с онези пръдльовци.

— Може ли да поговорим насаме? — попита Ендър. Това бе молба, на която командирите нямаха право да отказват. От физиономията на Бонсо пролича, че се ядоса, но излезе с Ендър в коридора.

— Слушай, Уигин, аз не те искам, опитвам се да се отърва от теб. Не ми създавай тревоги, защото ще те размажа о стената.

Един добър командир, помисли си Ендър, не би трябвало да отправя подобни глупави заплахи.

Бонсо се ядоса от мълчанието на Ендър.

— Нали ме помоли да изляза с теб навън, хайде, говори.

— Сър, вие бяхте прав, като не ме допуснахте във взвода. Аз не умея нищо.

— Няма нужда да ми казваш кога съм прав.

— Но аз ще стана добър войник. Няма да смущавам редовните занятия, но ще продължавам да тренирам, и то с единствените хора, които искат да се упражняват с мен, а това са момчетата от моята наборна група.

— Ще правиш това, което ти нареждам, копеле такова.

— Точно така, сър. Ще изпълнявам всичките ви заповеди, които имате право да ми давате. Но свободните занимания са свободни. При тях не могат да се възлагат никакви задачи. Никакви. От никого.

Той видя, че Бонсо кипи от гняв. Да се поддаващ на гнева си бе лошо. Ендър умееше да сдържа своя гняв и да му надвива. Бонсо се поддаваше на гнева си и гневът го надвиваше.

— Сър, аз трябва да мисля за собствената си кариера. Няма да се бъркам във вашите тренировки и сражения, но и аз трябва да науча нещо. Не съм молил да ме командироват във вашата армия. Вие искате да ме размените колкото се може по-бързо. Но нали никой няма да ме вземе, ако не знам нищо? Оставете ме да науча нещо и тогава ще можете да се отървете от мен по-скоро и да си вземете войник, от който да имате полза.

Бонсо не беше толкова глупав, че да допусне гневът да му попречи да открие здравия разум в онова, което чува. Но и не можеше да се отърве така бързо от яростта, която продължаваше да го дави.

— Докато си в „Саламандър“, ще изпълняваш моите заповеди.

— Ако посегнеш на свободните ми занимания, ще се постарая да се „простудиш“.

Това вероятно не бе вярно. Но беше възможно. Разбира се, ако Ендър вдигне шум, че му се бъркат в свободните занимания, това би могло да стане причина да свалят Бонсо от командирския пост. Освен това офицерите очевидно намираха нещо у Ендър, щом го бяха повишили. Може би Ендър наистина имаше достатъчно влияние сред учителите, за да „простуди“ някого.