Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 48

Петра чакаше в коридора, който водеше към бойната зала.

— Почакай малко — рече тя на Ендър. — Току-що влезе армия „Заек“ и трябва да минат няколко минути, докато се придвижи порталът до следващата бойна зала.

Ендър приседна до нея.

— Според мен има много неща, които се премълчават за бойната зала — рече той. — Защо например в коридора, който води към залата, точно пред портала, има гравитация?

Петра притвори очи.

— И както в бойните зали няма гравитация, какво става, когато се свързват с коридора? Защо тогава не започват да се въртят заедно с училището?

Ендър кимна.

— Ето това са загадките — прошепна Петра. — Не си пъхай носа в тях. На последния войник, който се опита да ги разнищи, му се случиха страшни неща. Беше намерен увиснал от тавана на банята с краката нагоре и с глава, напъхана в тоалетната чиния.

— Значи не съм първият, който задава въпроси.

— Запомни нещо, момченце! (Нейното „момченце“ звучеше приятелски, а не презрително.) Никога няма да ти разкрият повече истина от необходимото. Но всяко дете с мозък в главата си знае, че от времето на стария Мейзър Ракъм и Победоносния флот в науката са настъпили някои промени. Очевидно вече сме в състояние да контролираме гравитацията. Да я включваме и изключваме, да променяме посоката й, а може би и да я отразяваме — мислила съм си за много приятни нещица, които човек може да постигне с гравитационни оръжия или с гравитационни ядрени двигатели на междузвездните кораби. Помисли само колко близо до планетите биха могли да летят тези кораби. Може дори да откъртват големи късове от тях, като отразяват или пренасочват собствената гравитация на планетата, но от друга посока и към по-малка точка. Само че никой нищо не ти казва.

Ендър разбра повече от онова, което му каза Петра. Овладяването на гравитацията бе едно нещо, измамата, с която си служеха офицерите — съвсем друго. Но най-важното, което разбра, бе, че истинският враг са възрастните, а не другите армии. Възрастните са онези, които не ни казват истината.

— Ела, момченце — каза тя. — Бойната зала е вече готова. Ръцете на Петра чакат битка нова. Подлият враг е избит до крак. — Тя се изкиска. — Наричат ме Петра поета.

— И казват още, че си шантава колкото си искаш.

— Нямам нищо против това, бебчо. — Тя носеше в чанта десет топки за мишена. Ендър се бе уловил с една ръка за стената, а с другата за костюма, за да я задържи, тъй като Петра с все сила запокити топките в различни посоки. При съществуващата нулева гравитация всяка пое накъдето си иска.

— Пусни ме — каза тя. Отблъсна се, като се въртеше отмерено. С няколко умели движения на ръцете тя се спря и започна да се цели внимателно във всяка топка. Улучеше ли някоя, тя променяше светлината си от бяла в червена. Ендър знаеше, че червената светлина трае по-малко от две минути и отново се превръща в бяла. Когато уцели и последната топка, само една светлина бе станала отново бяла.